На днешния ден честваме 170 години от рождението на патриарха на българската литература Иван Вазов

ПАНАГЮРСКИТЕ ВЪСТАНИЦИ

Иван Вазов

Боят настава, тупат сърца ни,

ето ги близо наште душмани.

Кураж, дружина вярна, сговорна.

Ний не сме веке рая покорна!

Нека с тоз удар врага да смажем,

нека му гордо, братя, докажем,

че сме строшили мръсни окови,

че сме свободни, а не робове.

Гледайте в този пряпорец красен,

лева как тича волен, ужасен!

Левове всички днес се явете

люти и страшни за враговете!

Кого ли плашат турци злокобни?

Нихната ярост, удари злобни

ще се разбият нищожни, слаби,

в нашата правда, в нашите саби!

Ний за живота нямаме жалост,

но да не умрем, братя, на халос –

нека се мъчим колкото можем

повеч душмани мъртви да сложим!

Ако пък паднем в битката славно,

то в България ще незабавно

нови юнаци пак да въстанат

и вместо нази бой ще зафанат!

Нека мрем, както нявга сме мрели,

да живейм волни как сме живели!

Кураж, другари! Бог ще ни брани!

Смърт на вековни, черни тирани!

1875


ИВАН ВАЗОВ

БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК

Език свещен на моите деди
език на мъки, стонове вековни,
език на тая, дето ни роди
за радост не – за ядове отровни.

Език прекрасен, кой те не руга
и кой те пощади от хули гадки?
Вслушал ли се е някой досега
в мелодьята на твойте звуци сладки?

Разбра ли някой колко хубост, мощ
се крий в речта ти гъвкава, звънлива –
от руйни тонове какъв разкош,
какъв размах и изразитост жива?

Не, ти падна под общия позор,
охулен, опетнен със думи кални:
и чуждите, и нашите, във хор,
отрекоха те, о, език страдални!

Не си можал да въплътиш във теб
създаньята на творческата мисъл!
И не за песен геният ти слеп –
за груб брътвеж те само бил орисал!

Тъй слушам сè, откак съм на света!
Сè туй ругателство ужасно, модно,
сè тоя отзив, низка клевета,
що слетя всичко мило нам и родно.

Ох, аз ще взема черния ти срам
и той ще стане мойто вдъхновенье,
и в светли звукове ще те предам
на бъдещото бодро поколенье;

ох, аз ще те обриша от калта
и в твоя чистий бляск ще те покажа,
и с удара на твойта красота
аз хулниците твои ще накажа.

Пловдив, 1883


СРЕДСТВО ДА НЯМАШ ВРАГОВЕ

ИВАН ВАЗОВ

27 юни по стар стил, 9 юли – по нов, 1850 г.;
22 септември 1921 г.

Иван Вазов е български писател-класик, академик. Роден е на 27 юни 1850 г. в Сопот. Учи в родния си град, в Калофер и в Пловдив. Баща му го изпраща в Румъния през 1870 г., за да стане търговец, но той следва своето призвание. Пише стихове, попада сред хъшовете. Срещите с българските революционери пробуждат у него патриотични чувства.

От 1880 г. Вазов живее и твори в Пловдив. Написва цикъла „Епопея на забравените”, повестите „Немили-недраги”, „Чичовци” и полага основите н почти всички жанрове в следосвобожденската българска литература.

През 1886 г. заминава за Одеса, където създава романа си „Под игото”.

В София Вазов живее от 1889 г. През 1897 г. става министър на просветата, а творбите му са своебразна хроника на събитията. Наред с разказите и стиховете се раждат пътеписи, статии, драмите „Хъшове”, „Към пропаст”, комедиите „Службогонци”, и „Вестникар ли”. Още приживе произведенията му стават известни и извън Бълтария, а днес са преведени на повече от 50 езика.

Народният поет умира на 22 септември 1921 г. в София.

Гениалният поет е уловил много точно дълбоката същност на любимия си народ в тази сатира

„Преклонената главичка
остра сабя не сече“ –
тази истина едничка
кой би смял да отрече?

Както всички умни хора
аз не ритам тръна бос,
с големците се не бора
и им ставам сявга мост.

На богатий шапка клата
и на силний казвам: да!
И затуй ми е душата
мирна, весела всегда.

Се е харно за челяка
да е скромен и разбран:
не пречупва се гръбнака
от един учтив метан.

За начала, убежденья
в препирня не влазам аз,
нито ме е много еня
кой що мисли тоя час.

Що е бяло, черно, сиво
аз не знам – не ща да знам.
И готов съм услужливо
право всекиму да дам.

Интереса си обаче
нивга ази не презрях
и със силните най-паче
винаги съгласен бях.

Туй завидно положенье
аз дължа на тоз си нрав;
често тегля униженье,
но пък пътят ми е прав.

Завчера една плесница
аз изядох например
от един простак – бъбрица.
Ах! Какъв постъпък чер!

Що вий мислите, че сторих?
– Че предложих там дуел?
Не, аз хитро се престорих,
нищо че не съм видел.

По туй светът има право
тих човек да ме зове,
и уверен съм на здраво,
че аз нямам врагове.

Пловдив, 1882


От Батак съм, чичо. Знаеш ли Батак?

Хе, там зад горите… много е далече,
нямам татко, майка: ази съм сирак,
и треперя малко, зима дойде вече.
Ти Батак не си чул, а аз съм оттам:
помня го клането и страшното време.
Бяхме девет братя, а останах сам.
Ако ти разкажа, страх ще те съземе.

Като ги изклаха, чичо, аз видях…
С топор ги сечеха, ей тъй… на дръвника;
а пък ази плачех, па ме беше страх.
Само бачо Пеню с голям глас извика…
И издъхна бачо… А един хайдук
баба ми закла я под вехтата стряха
и кръвта потече из наший капчук…
А ази бях малък и мен не заклаха.

Татко ми излезе из къщи тогаз
с брадвата в ръцете и нещо продума…
Но те бяха много: пушнаха завчас
и той падна възнак, уби го куршума.
А мама изскочи, откъде; не знам,
и над татка фана да вика, да плаче…
Но нея скълцаха с един нож голям,
затова съм, чичо, аз сега сираче.

А бе много страшно там да бъдеш ти.
Не знам що не щяха и мен да заколат:
но плевнята пламна и взе да пращи,
и страшно мучеха кравата и волът.
Тогава побягнах плачешком навън.
Но после, когато страшното замина –
казаха, че в оня големи огън
изгорял и вуйчо, и дядо, и стрина.

И черквата наша, чичо, изгоря,
и школото пламна, и девойки двесте
станаха на въглен – някой ги запря…
Та и много още дяца и невести
А кака и леля, и други жени
мъчиха ги два дни, та па ги затриха.
Още слушам, чичо, как пискат они!
и детенца много на маждрак набиха.

Всичкий свят затриха! Как не бе ги грях?
Само дядо Ангел оживя, сюрмаха.
Той пари с котела сбираше за тях;
но поп Трендафила с гвоздеи коваха!
И уж беше страшно, пък не бе ме страх,
аз треперех само, но не плачех веки.
Мен и други дяца отведоха с тях
и гъжви съдрани увиха на всеки.

Във помашко село, не знам кое бе,
мене ме запряха нейде под земята.
Аз из дупка гледах синьото небе
и всеки ден плачех за мама, за тата.
По-добре умирвах, но не ставах турка!
Като ни пуснаха, пак в Батак живях…
Подир две години посрещнахме Гурка!
Тогаз лошо време и за тях наста:

клахме ги и ние, както те ни клаха;
но нашето село, чичо, запустя,
и татко, и мама веки не станаха.
Ти, чичо, не си чул заради Батак?
А аз съм оттамо… много е далече…
Два дни тук гладувам, щото съм сирак,
и треперя малко: зима дойде вече.

Иван Вазов
Пловдив, 1881


Предишна Статия

Огромно лицемерие е точно "автентичната десница" да протестира срещу "частните плажове"

Следваща Статия

Какво става в България? От месеци наред върви жестока, безкомпромисна битка на различните кланове на мафията. В тази битка те използват всички свои ресурси: властови, политически, съдебни, медийни, експертни, икономически и т.н. Защо се разгоря тази битка?

Последно от България

Don`t copy text!