На 15 май 1925 г. фашистка България зверски екзекутира Гео Милев – Герой от Първата световна война и един от колосите в българската литература 

ПРИЛИКАТА МЕЖДУ УВОДА НА ГЕНИАЛНАТА ПОЕМА НА ГЕО МИЛЕВ „СЕПТЕМВРИ“ С ДНЕШНОТО СОЦИАЛНО-ПОЛИТИЧЕСКО-ИКОНОМИЧЕСКО ПОЛОЖЕНИЕ В МИЛАТА НИ РОДИНА Е СЛУЧАЙНА

1

Нощта ражда из мъртва утроба

вековната злоба на роба:

своя пурпурен гняв –

величав.

Дълбоко сред мрак и мъгла.

Из тъмни долини

– преди да се съмне

из всички балкани

из дебри пустинни

из гладни поля

из кални паланки

села

градове

дворове

из хижи, колиби

из фабрики, складове, гари

хамбари

чифлици

воденици

работилници

юзини

заводи:

по пътища и по завои

високо

по сипеи, урви, чукари, бърда

през слог

и рид

през глухи усои

през есенни жълти гори

през камънаци

вода

мътни вади

ливади

нивя

лозя

овчарски пладнища

глогини

изгорели стърнища

трънаци

блата:

изпокъсани

кални

гладни

навъсени

измършавели от труд

загрубели от жега и студ

уродливи

сакати

космати

черни

боси

изподрани

прости

диви

гневни

бесни

– без рози

и песни

без музика и барабани

без кларинети, тимпани, латерни,

флигорни, тромбони, тръби:

на гърба с парцаливи торби

в ръцете – не с бляскави шпаги,

а с прости тояги,

шопи със сопи

с пръсти

с копрали

с търнокопи

с вили

с брадви

с топори

с коси

и слънчогледи

– стари и млади –

се спуснаха всички отвред

– като отприщено стадо

от слепи животни,

безброй

яростни бикове –

с викове

с вой

(зад тях – на нощта вкаменения свод)

полетяха напред

без ред

неудържими

страхотни

велики:

НАРОД!


Нощта ражда из мъртва утроба

вековната злоба на роба:

своя пурпурен гняв –

величав…

Вундеркиндът в българската култура

Георги Милев Касабов, известен като Гео Милев, е един от най-бележитите и талантливи поети и публицисти в България, определян от критиката като представител на експресионизма в българската литература. Убит от полицията заедно с други симпатизанти на левицата по времето на Априлските събития през 1925 г. Тогава той е едва на 30 години. Априлските събития са свързани с насилието, извършено от кабинета на Александър Цанков, срещу левите и опозиционните сили в страната след атентата в църквата „Света Неделя“. Жертви на това насилие са политици, интелектуалци и редови привърженици на опозицията: Ана Маймункова, Тодор Страшимиров, Темелко Ненков, Николай Петрини, Йосиф Хербст, Христо Ясенов, Сергей Румянцев и др.

Гео Милев е роден на 15 януари 1895 г. в Радне махле, днес град Раднево, в семейството на учителя журналист Мильо Касабов. През 1907 г. М. Касабов основава книжарница и издателство в Стара Загора.

Гео учи в старозагорската гимназия и на 12-годишна възраст списва ръкописни вестници и сборници, илюстрира ги, пише хумористични и интимни стихотворения, превежда от руски език стихотворения на Пушкин, Лермонтов, Некрасов, Фет и др. След това следва романска филология в Софийския университет, а по-късно продължава образованието си в Лайпциг, където слуша лекции и пише дисертация върху поезията на Рихард Демел – поет, драматург и публицист, представител на германския символизъм.

В списанието „Листопад“ през 1913 г. се появяват първите публикации на Гео Милев – „Литературно-художествени писма от Германия“.

След като избухва Първата световна война, той заминава за Лондон, където се запознава с емигриралия белгийски поет Емил Верхарен – белгийски поет и символист, смятан за една от най-значимите фигури в белгийската литература.

Гео Милев се връща в Германия, за да продължи образованието си, но е заподозрян, че е английски шпионин и е арестуван в Хамбург от германската полиция. Но липсват доказателства и той е освободен.

Гео се връща в България през 1915 г. Тогава печата лирични листове за Стефан Маларме, Рихард Демел, Пол Верлен, Фридрих Ницше и др., които съдържат преведени от него стихотворения, като всеки от листите е посветен на младите поети символисти – Николай Лилиев, Димчо Дебелянов, Теодор Траянов, Людмил Стоянов и Николай Райнов.

Гео Милев започва да се грижи за книжарницата, след като баща му е мобилизиран. Заедно с Никола Икономов през 1915-1916 г. създава театрална трупа, която изнася няколко представления.

През март 1916 г. Гео Милев е мобилизиран и изпратен в Школата за запасни офицери в Княжево. Оттам като старши подофицер е изпратен в 34-ти Троянски полк, който заема позиция при Дойран. Назначават го за командир на разузнавателния апарат в града. На 29 април 1917 г. неговият пост е открит от англичаните и е обстрелян от артилерия. Милев е тежко ранен в главата и загубва дясното си око.

През февруари 1918 г. Гео и съпругата му заминават за Берлин, където е подложен на операция; остава там до март 1919 г. Въпреки тежките 15 операции младият мъж посещава библиотеки, музеи, изложби, театри. В откъси от „Грозни прози“ той отразява революционния кипеж в Германия по това време. Там печата свои творби в експресионистичните списания „Ди Акцион“ и „Дер Щурм“.
Гео Милев се връща в София и започва да издава списанието „Везни“, което се оформя като трибуна на символизма и експресионизма в България.

През януари 1924 г. започва да издава списанието „Пламък“, в което печата статии под надслов „Грозни прози“, поемата „Септември“ и началото на поемата „Ад“.
Заради поемата „Септември“ книжки 7 и 8 на списанието са конфискувани, Милев е даден под съд. През януари 1925 г. списанието е забранено.
На 14 май той е осъден заради „Септември“ на една година затвор, глоба от 20 хиляди лева и лишаване от граждански и политически права за две години. Милев решава да обжалва присъдата си пред Апелативния съд, но на 15 май е извикан за „малка справка“ в полицията и изчезва безследно.
Останките му са открити през 50-те години на миналия век в масов гроб край София – Илиенци. Разпознават го по изкуственото му око, което му слагат в Германия. Белезите на насилие, както и показанията на генерал Иван Вълков пред съда през 1954 г., показват, че Гео Милев е брутално удушен с тел.

СЕПТЕМВРИ

1
Нощта ражда из мъртва утроба
вековната злоба на роба:
своя пурпурен гняв –
величав.

Дълбоко сред мрак и мъгла.

Из тъмни долини
– преди да се съмне
из всички балкани
из дебри пустинни
из гладни поля
из кални паланки
села
градове
дворове
из хижи, колиби
из фабрики, складове, гари
хамбари
чифлици
воденици
работилници
юзини
заводи:

по пътища и по завои
високо
по сипеи, урви, чукари, бърда
през слог
и рид
през глухи усои
през есенни жълти гори
през камънаци
вода
мътни вади
ливади
нивя
лозя
овчарски пладнища
глогини
изгорели стърнища
трънаци
блата:
изпокъсани
кални
гладни
навъсени
измършавели от труд
загрубели от жега и студ
уродливи
сакати
космати
черни
боси
изподрани
прости
диви
гневни
бесни

– без рози

и песни

без музика и барабани

без кларинети, тимпани, латерни,

флигорни, тромбони, тръби:

на гърба с парцаливи торби
в ръцете – не с бляскави шпаги,
а с прости тояги,
шопи със сопи
с пръсти
с копрали
с търнокопи
с вили
с брадви
с топори
с коси
и слънчогледи
– стари и млади –
се спуснаха всички отвред
– като отприщено стадо
от слепи животни,
безброй
яростни бикове –
с викове
с вой
(зад тях – на нощта вкаменения свод)
полетяха напред
без ред

неудържими

страхотни

велики:

НАРОД!

2
Нощта се разсипва във блясъци
по върховете.
С л ъ н ч о г л е д и т е
п о г л е д н а х а с л ъ н ц е т о!
Зората от сън се
пробуди
сред гръм от картечници:
От далечните
склонове
– удар след удар –
заплющяха
луди
куршуми – олово.
Топове
като зинали слонове
зареваха. . .
Трепет и страх.
С л ъ н ч о г л е д и т е п а д н а х а в п р а х.

3
Глас народен:

Глас божи

С хиляди ножа
прободен
народ –
затъпен
унижен
по-нищ и от просяк,
останал
без мозък
без нерви –
въстана
из мрака тревожен
на своя живот
– и писа със своите кърви:

СВОБОДЕН!

Г л а в а п ъ р в а:

Септември.

– Глас народен –
– Глас божи –
О боже!
подкрепяй свещеното дело
на грубите черни ръце:
влей смелост
в нашето гърмящо сърце:
Не искаш ти никого роб –
и ето – кълнеме се в нашия гроб –
ще възкресим ний човека
свободен в света.
Пред нас е смъртта –

о нека!

но отвъд:
там цъфти Ханаан
от Правдата обетован
нам –
вечна пролет на живия блян. . .
Вярваме! Знаем! Желаеме го!
С нами бог!

4
Септември! Септември!
О месец на кръв!
на подем
и погром!
Мъглиж беше пръв
Стара
и Загора
Нова
Чирпан
Лом
Фердинанд
Берковица
Сарамбей
Медковец

(с поп Андрей)

– градове и села.

5
Народа въстана
– с чук
в ръката,
обсипан със сажди, искри и сгурия,
– със сърп сред полята,
просмукан от влага и студ:
хора на черния труд
с безглаголно търпение –

(не гении

таланти

протестанти

оратори

агитатори

фабриканти

въздухоплаватели

педанти

писатели

генерали

съдържатели

на локали

музиканти

и черносотници)

А
селяци
работници
груби простаци
безимотни
неграмотни
профани
хулигани
глигани
– скот като скот:

хиляди

маса

народ;

хиляди вери
– вяра в народний възход,
хиляди воли
– воля за светъл живот,
хиляди диви сърца
– и огън във всяко сърце,
хиляди черни ръце
– в червения кръг на простора
издигнали с устрем нагоре
червени
знамена
развени

високо

широко

над цялата в трепет и смут разлюляна страна
на бурята яростен плод:

Хиляди –

маса –

народ.

6

Блесна
над родни Балкани,
издигнали пъп
срещу небето
и вечното слънце

светкавица

– гръм

хрясна
право в сърцето
на гигантския
столетен
дъб.
Хълм подир хълм
ек бързолетен
отпрати далек
през чуки
грамади
към стръмни долини
в каменни дупки
– пламтящо легло –
дето спят на витло
пепелянки и смоци,
в пещери
на змеици и змейове,
в глухи хралупи на вещици

– и екота сля се

с далечно ехо:

екот и ропот

на водопади
потоци

порои –

бесни

рукнали в бездната

с гръм.

7

Започва трагедията! –

8

Първите
паднаха в кърви.
Метежният устрем
бе посрещнат с куршуми.
Знамената изтръпнаха
пронизани.
Планината гърми. . .
Там горе
далечни и близки хълми
потъмняха обнизани
с хора
– плъзнаха
черни редици:
редовни платени войници
и разлютена милиция.
Всички те знаят:
„Отечеството
е в опасност!“

Прекрасно:

но – що е отечество? –

И яростно лаят
картечници. . .
Първите
паднаха в кърви.
Зад далечните
върхове
забумтя артилерия.
Затрепераха
градове
и села.
Мъртви тела
– окървавени трупове –
застлаха
склонове
валози
пътища. . .
С извадени саби
кавалерийски отряди подгониха
разбитите селяни
– доубивани, стреляни
с шрапнели, фугаси
– бягащи в ужас на всички страни,
догонвани в къщите
и съсичани там
с кървави саби
под нисък сайвант
сред писък
на изплашени баби,
деца и жени…
– – – – – – –
9

Войските настъпваха.
Под грозния звук на шрапнелите
изтръпнаха
и най-смелите:
в отчаяние
към небето издигнати голи ръце.
Ужас без слава
замръзна на всяко лице –
очи без страдание.

„Всеки

да си спасява

живота!“

По всички пътеки
ето спущат се рота след рота
– пехота
кавалерия
артилерия.
Бият атака
барабаните.
Паника
– високо
над изподраните
червени знамена –
бич от пурпурни пламъци вей.

Там
посред общия смут
сам,
като луд
епически смелия
поп
Андрей
с легендарния топ
стреля
снаряд след снаряд. . .
В последния миг:
„Смърт на Сатаната!“
извика
побеснял и велик –
и обърна назад
своя топ:
последната
граната
изпрати
право там

– в божия храм

дето бе пял литургия, ектении. . .

И се предаде.
„Да се обеси червения поп!
Без кръст – без гроб!“

До телеграфния стълб бе изправен.
До него палача.
Капитана.
Въжето
бе готово.
Балкана
тъмнееше мрачен.
Небето –
сурово.
Попа стоеше огромен,
изправен в целий си ръст,
цял
спокоен като гранит –
без жал
без спомен
– на гърдите Христовия кръст
и с поглед в балканите впит –
далеко
сякаш в грядущето. . .
– Страхливо вий поглед отпущате
пред близката смърт на човека,
палачи!
Що значи
смъртта на един?
Амин!
Захрачи
и плю.
Бързо нахлу
сам на врата си въжето
и
без да погледне небето
– увисна –
език
между зъбите стиснал:

велик
сюблимен
непостижим!

10

Есента
полетя
диво разкъсана
в писъци, вихър и нощ.
Буря изви се
над тъмни балкани

– мрак и блясък
и гракащи гарвани ято –

Кървава пот
изби по гърба на земята.
В ужас и трепет снижи се
всяка хижа и дом.
П о г р о м!
Трясък
продъни небесния свод.

11

Тогава настана
най-ужасното:
Бясно захласната
заудря в душите тревожна камбана
– удря, бие, звъни. . .
Нощта падна тъй ниско –
глухо и страшно заключена
от всички страни.
Смъртта
– кървава вещица сгушена
във всичките ъгли на мрака
изписка,
и ето посяга
далеч и навред из нощта:
със своите сухи ръце
– дълги, безкрайни –
улавя и стиска
зад всяка стена
по едно ужасено сърце.
О, нощ на безименни тайни!
– и тайни, и явни:

Мегдани отново с кармин окървавени.
Смъртни писъци в прерязано гърло задавени.
На вериги зловещия звек.
Затворите пълни с хора.
В двора
на казарми, затвори
от командвани залпове ек.
Вратите залостени.
Чукат отвън тъмни гости.
Сина със револвер в ръката
мъртъв на прага прострян.
Бащата обесен.
Обезчестена сестрата.
От селата задигнати селяни
след тях – войници:
мрачен конвой.
За да бъдат разстреляни:
Команда: стой!
„Огън“ –
изтракаха пушки:
Ку
Клъкс
Клян –
„бий“!
– залп.
Десет трупа
от брега
пльоснаха тежко
в мъртвите мътни води на Марица.
Окървавена повлече
ги скръбната родна река.
Военна музика нейде далече
през обезлюдени улици
гърмеше
„Шуми Марица. . .“
Окървавена. . .
В изпотъпкани ниви
трънливи
между бодил и високи треви
се валят червени глави
с накълцано обезобразено лице.
Бесилки разпериха черни ръце
(привидения в мъртва мъгла).
Непрестанно се носи страхотния марш на топора
ударил о кокал. Горящи села
озаряват далеч кръгозора.
Потекоха кървави вади.
Пламнали клади
лизнаха със светотатствен език
светото подножие
на божия
престол.
Замириса на живо месо.
Ужасени отвис небесата
нададоха вик
блажените жители на светлия рай
– на бога свирепо Осанна –
Край.
Урагана престана,
халата
спря най-подир:
мир
и тишина
настана
по цялата
страна.
Кървав на боговете курбан.

12
Музо, възпей оня пагубен гняв на Ахила. . .

Ахил беше грубата сила.
Военния демон.
Ахил беше стар генерал
на Н. Ц. В. цар Агамемнон.
Ахил бе герой.
С безброй
кръстове, ордени, ленти. . .
Пиедестал
на реда и тишината
в страната. . .

Но днес ний
не вярваме вече в герои
– ни чужди, ни свои.

Троя бе опожарена и срината.
Приам и Хекуба загинаха.
Ахил тържествува. . .
– Какво е за него Хекуба? –
Душата му дива и груба
не чува
плача на свещената майка, разкъсана
над безименни гробища с кърви оръсени
израснали в миг
– толкоз много –
безброй.
– Какво е за него Хекуба? –
Ахил бе герой.
Ахил бе велик.

Бич божий изпратен от бога.

Но Ахил ще загине под гняв и проклятия.
– И загина

падна в позорно падение:

на убиеца вярна отплата.
Агамемнон уби Ифигирия

– и загина:

Клитемнестра уби Агамемнона

– и загина:

Орест със Електра уби Клитемнестра

– и загина. . .

Едничка остава
– стои и пребъдва
през вековете –
Касандра-пророчица:
тя вещае възмездие
– и в с и ч к о с е с б ъ д в а.
Безсменна прищявка, игра и забава
на боговете.
Вековечен разцвет на божествена стръв.
Всяка смърт е за тях развлечение,
всеки вопъл – шега.
Смърт, убийство и кръв!
Докога, докога?
Вседържителю Зевс

Юпитере

Ахурамазда

Индра

Тот

Ра

Йехова

Саваот:

– о т г о в а р я й!

Кръз дима на пожарите
се издига и бие ушите ти
вика на убитите,
рева
на мъченици безброй
върху клади горящи дърва:
– К о й
и з л ъ г а н а ш а т а в я р а? –

Отговаряй!
Ти мълчиш?

Не знаеш?

– Ний знаем!

Ето виж:

с един скок

ний скачаме право в небето:
ДОЛУ БОГ!

– хвърляме бомба в сърцето ти,
превземаме с щурм небето:

ДОЛУ БОГ!

и от твоя престол
те запращаме мъртъв надолу
вдън вселенските бездни
беззвездни,
железни –

ДОЛУ БОГ!

По небесните мостове
високи без край
с въжета и лостове
ще снемем блажения рай
долу
върху печалния
в кърви обляния
земен шар.
Всичко писано от философи, поети –
ще се сбъдне!
– Без бог! Без господар!
Септември ще бъде май.
Човешкия живот
ще бъде един безконечен възход
– нагоре! нагоре!
З е м я т а щ е б ъ д е р а й –
ще бъде!

1924 г.

БЪЛГАРСКИЯТ НАРОД ДНЕС

Години наред българският народ е живял бавно и томително обсаждан в някаква влажна, студена крепост – без слънце и без простор пред погледа – без творчески устрем на духа: обезверен, обезидеален. Обсаждан от своята тъй наречена „свобода“ – вече толкова години, – от ония, които са поемали в ръцете си неговите съдбини. Днес това положение е изострено до последна степен. Днес тежестта на обсадата лежи върху нас с най-голямата си мъчителност. Днес унинието, томлението в духовете е всеобщо и непоносимо. Днес – като резултат на една непрестанно кресчендирана социална злина – българският народ е подложен на най-голямо изпитание, е скован в най-голямо омаломощяване. Днес българският народ стои сякаш пред неумолимата паст на своето духовно обезличаване и самозаличаване. Днес творческият импулс на българския дух е спаднал до мъртвата нула на духовния термометър. И сред всеобщото мъртвило, в което не свети ни воля, ни желание:
… помощ не иде,
отникъде взора надежда не види…
Този патетичен вик на поета би бил най-добрият израз на отчаяното мъртвило, в което е скован днес българският народ, ако да не бе угаснал в духовете всеки патос, ако да не бе задавен в гърлата всеки вик.
Въздухът висне тежък и задушен пред нас, няма ли най-сетне да тресне спасителният гръм? Няма ли да се разрази очистителната буря?
Това чувства всеки. Това чака всеки.

*

Нещастието на българския народ произлиза от това негли, че ний започнахме своя свободен живот (който изисква от нас културно творчество) без организирана жизнена енергия. Затова обаче ония избрани синове на народа, които поемаха в ръцете си и върху съвестта си съдбините народни, имаха един върховен дълг: да организират жизнената енергия на народа, да я организират в творчество. Но: тук започва трагедията! Ръководителите на народа станаха „управници“ на народа! И не съдбините на народа бяха ръководно начало за тях, а тяхната лична амбиция, техният личен егоизъм. Защото тия избрани синове на народа – народните управници – не бяха избрани синове. Те бяха винаги най-недостойните синове на народа – пълна противоположност на ония самопожертвали се идеалисти – Раковски, Ботев, Левски, дядо Славейков и пр., – които родиха българския народ. И днес, и досега, винаги са били свободно отпуснати юздите на демагогията. Всички идват с блестящите си лозунги на тая или оная партия, но зад тия лозунги хитро се спотайват безчестното хищничество и лакомият егоизъм. Лъжата лъже, лъжата управлява, лъжата краде. И тия гении на злото, които са „управлявали“ до днес българския народ, насъскаха и тласнаха тоя народ в три безумни войни, които го разориха, които го превърнаха в прогнил труп – плячка за лакоми гарвани; и винаги в името на народа…
„В името на народа“ – да! – но у нас винаги е ставало въпрос само за едно: власт; не служба на народа, а „властвуване“ над народа. „Властта“ е занаятът – доходният занаят на българските тъй наречени „политически дейци“. Тяхната „политическа дейност“ впрочем е била винаги само „борба за власт“. И тази борба разпокъса жизнената енергия на народа; а дълг на тия „дейци“ беше да организират тази енергия в творчество! Уви, у нас дългът е бил винаги забравян и в най-новата история на българския народ за едно само не може да се говори: за дълг. И ето че тези „управници“ се изправят един по един пред съд; но тия, които ги съдят днес – утре и те се изправят пред съд и сядат на почивка – уморени от лъжа и кражба – в затвора. Това е постоянната развръзка на партизанската трагикомедия у нас. Но завесата никога не пада. Сцената стои винаги открита: открита за измама на народа, за разоряване на народа, за ограбване на народа, за разпокъсване на жизнената енергия на народа.

Издателство PACПEP

Последно от БЪЛГАРИЯ

Власт и тайни: Почина ракета-носител на Бойко Борисов (ЦЕНЗУРИРАНА СТАТИЯ НА ГРИГОР ЛИЛОВ) Разкрития за една световна тайна: КОЙ КОНТРОЛИРА СЪДЪРЖАНИЕТО В ИНТЕРНЕТ – ФЕЙСБУК У НАС, В ЕВРОПА, В РУСИЯ И КЪДЕ ЛИ ОЩЕ НЕ?

Днес почти всички медии поместиха съобщение – нещо като жалейка за смъртта на ген. Кирил Войнов.

Да твърдиш, че строиш най-дългият двутръбен жп (и изобщо) тунел на Балканите и тази информация да идва от Министерството на транспорта на Република България и да няма нищо общо с реалността – безценно

Коментарът е излишен, но и нивото на бг медиите е такова, че не се намери един