/

Ролята на журналистиката в глобалните системи се проваля

Интервю на Rappler Talk с Едуард Сноудън от 04/05/2020

Мария Реса: Здравейте и добре дошли! Ако сте сред хилядите хора, които се опитаха да гледат стартирането на 2020 World Press Freedom Index, Репортери без граници ви се извиняват за това, че се е наложило да чакате. Проведохме страхотен личен разговор и успях да говоря с уисълблоуъра Едуард Сноудън, който има издадена книга и е също така президент на Press Freedom Foundation ли беше името?

Едуард Сноудън: Freedom of the Press Foundation.

М.Р.: Винаги бъркам името на фондацията. Едуард, приятно ми е да те видя отново. Каква беше реакцията ти… десетилетието е критично за журнализма. Каква беше реакцията ти към този репортаж?

Е.С.: Всеки, който се огледа наоколо сега, може да види, да усети какво има във въздуха… Всичко бързо се променя. Виждаме, че нови правомощия са заявени. Виждаме злоупотреба с новите правомощия. И разбира се, виждаме, правителствата някак си проправят нови пътища към нашия личен живот под оправданието на спешните мерки. Винаги казват, че те са временни и че са поради тази или онази причина, но няма нищо по-постоянно от временните мерки. Когато наблюдавам това откакто съм работил в технологиите, проучвал съм какво се случва, разгледал съм нещата… Просто се опитвах да разбера какво означава всичко това, като разглеждам света по отношение на системите и колкото повече време минава, толкова повече разбирам този метод, защото всички процеси, които са от значение за нас днес – екологични, технологични, социални, политически – всички те са свързани и всички те са взаимозависими части на едни и същи цели части на една и съща система. Тази система вече се проваля. В голяма степен се пречи на нашите усилия за коригирането й, защото първата стъпка към отстраняване на проблема е разбирането му, а традиционният метод на човечеството за бързо усвояване и споделяне на информация (журналистиката) е под атака. Мисля, че това е умишлена стратегия. Не мисля, че това е съвпадение; не мисля, че е грешка; не мисля, че това е неволно прекаляване или спешна реакция. И мразя да казвам, че това е нещо, което за съжаление е вярно. Доколкото помня е добре документирано от работата ти с Репортери без граници.

Но със съжаление казвам, че изглежда, че интензивността на тези атаки се увеличава в момента, когато наближаваме това, което считам за „връх“ на кризата на места, където надеждната информация е най-трудна за получаване, като например, в Китай. Станахме свидетели на нови усилия да се изхвърлят журналисти, да се държат извън страната и да се налага забрана върху работа им. Виждали сме натиск върху техните колеги. Ние видяхме влиятелни кампании срещу техните пазарни ниши и институции. И това не е само в Китай и на места като нея. В Бразилия федерални прокурори се опитаха да затворят журналист заради разкриване на корупция в Министерството на правосъдието. Във Великобритания цялото общество е изправено, тъй като най-основни принципи на международното право и правата на човека се пренебрегнаха, за да бъде екстрадиран Джулиан Асанж, издателят на Уикилийкс за 17 обвинения за „шпионаж”, което според обвинителните документи е, очевидно, начина, до който сме стигнали да се описва публикуването на вярна и точна информация за обществеността в съвременната епоха. В Русия видяхме големи вестници като „Ведомости“ да сменят собствеността си (навлизат олигарси), акциите се търгуват и след това изведнъж виждате как главните редактори се сменят и новите момчета поставят любимия си човек и изведнъж той започва да използва редакторската си власт да казва: „Вижте тези истории са твърде политически“, да променя заглавия, казвайки, че не може да се пускат такъв тип репортажи и изведнъж вестник, който поне по руските стандарти изглежда по-независим, изведнъж се оказва много по-малко независим и това не се отнася само до един вестник. Видяхме това да се случва отново и отново и отново. И този процес се ускорява. В Русия видяхме, че тази динамика се случва едновременно с това правителството, държавата, да се изкачва нагоре по стълбата на своеобразни закони срещу т. нар. фалшива информация и разпространението на слухове. И ние виждаме това в много страни по света, което трагично ни отвежда в Съединените щати, където най-малкото самия президент води същата война със същите думи от подиума, който дори неговите поддръжници признават, че е източник на голяма част от самите фалшиви новини, които той толкова често порицава.

И когато говорим за източници, точно както виждаме властващите на деня, независимо дали те са корпоративни или правителствени, увеличавайки контрола си върху средствата за информация под оправданието, че се опитват да потушат фалшивата информация, източниците на истинската информация, източниците на журналистиката, са под такава заплаха, каквато всъщност никога не сме виждали досега. Винаги е било трудно да бъдеш журналистически източник, точно както когато представяш наистина впечатляваща, смислена история като журналист, ние знаем, че има лични и професионални рискове, за съжаление и понякога рискове за живота. Но това, което виждаме, е, което според мен е стратегическа трансформация, начин от просто прицелване в журналисти и журналистически източници, които винаги са били основна мишена на преследване в този процес до приоритизиране и издигане на второстепенни фигури, вторични цели, както беше в процесите на създаване на новини и общественото осведомяване. С това искам да кажа, че за първи път виждаме предприемането на репресивна мярка по системен начин срещу надзорните служители, надзирателите, генералните инспектори и виждаме, че това се случва на места като САЩ и това са само най-малките примери от много дълъг списък от заплахи, които виждаме пред работата на свободната преса днес. И въпреки това скептичната преса никога не е по-критична, отколкото във времена на криза. И точно в тези кризисни периоди значимата журналистика носи най-големия риск. Това означава, че, когато се затруднява журналистиката, когато се затруднява събирането, анализа и разпространението, публикуването на значима информация, информация, която е критична за обществеността и сме в уязвима позиция, където имаме нужда от достъп до тази информация. Това, което ще открием много бързо, е, че няма да имаме достъп до информация точно в моментите, когато най-много се нуждаем от това. И като общество и като върховни управители на системата на нашия свят, трябва да сме готови да защитим онези, които вършат работата по подгряването и ни подготвят за тази продължаваща поредица от шокове и понякога нападения, които са в основата на напредъка на историята. Ние винаги ще се борим; винаги ще се сблъскваме с предизвикателства; винаги ще имаме кризи, защото е трудно да се изгради общество със сложността във връзката, която е била преди. Има хора, които биха искали да се възползват от това, има хора, които ще искат да увеличат максимално властта си и има институции, които ще вървят срещу настоящия дневен ред и ще се опитат да го разстроят. Вижте, работата на журналистиката е несъвършена, нали? Има основателни критики, които могат да бъдат отправени, за тази история, за този изход, за това отчитане. И все пак, журналистиката е необходима, могат да се правят корекции, подобренията са част от процеса на журналистиката. Коригирането на репутацията е едно на ръка, но ако не можем или не защитим журналистиката, системата на нашия свят ще се провали и цената ще бъде измервана в [загубените] свободи.

М.Р.: Едно от нещата, които твоята работа, „надуването на свирката”, е относно масовото наблюдение, което се извършва от правителствата. През последните няколко години от репортажи на Репортери без граници една от най-големите промени, които беше въведена, беше дезинформацията. Дезинформация, идваща от новите надзиратели, защото от твоите действия става ясно, че уважаваш журналистиката. Предаде на журналистите да прегледат информацията, която си имал, но сега журналистите вече не са стражи. Сега това са технологичните платформи, платформите за социални медии и ролята на стражата се промени, което доведе до тази дезинформация. Каква роля виждаш да играят сега технологията и социалните медийни платформи?

Е.С.: Това е въпрос на огромна полемика, защото някои хора обичат да гледат на журналистите и институциите на журналистиката като на страж, но мисля, че нещата са по-сложни. Когато говорим за дезинформация и социални медии, технологични платформи, това, което са направили, е демократизиране на средствата за публикуване, средствата за предаване, днес всеки може да публикува каквото и да било. Това, което журналистиката прави, мисля, че най-добре организираната журналистика може да ангажира ресурси (човешки, финансови), изобщо всичко за проучването на фактите. В крайна сметка, се разглеждат противоречивите твърдения и се опитва да се определи кое е вярно или по-вероятно да е вярно въз основа на доказателствата, които са ни на разположение. Искам да кажа, че след това се правят тежки изявления, когато има групи с кръстосани цели. Например, правителството казва, че обществеността не трябва да знае, че съществува глобална система за масово наблюдение, която нарушава всичките им права, защото казват: „Вижте, това може да ни предостави полезно средство за разследване“. Разбира се, колкото по-тайно е, толкова по-ефективно е. Но от друга страна, има нарушение на правата на всеки индивид и на нашите колективни права. И кой трябва да отправи призива относно това дали обществеността трябва или не трябва да знае за това? Можех да съм аз, можеше да е някой друг, който знае за това… Искам да кажа, че можех просто да я публикувам в Туитър, но имам силно мнение относно политиката и събрах доказателства. Обаче смятам, че журналистиката и журналистите са умишлено проектирани, поне в американската система с нашите защити от Първата поправка; на тях е поверено да оспорват правителството по институционален начин, затова ги нарекохме Четвъртата държава. Правителството по начало има монопол върху много факти, тъй като те използват правомощия за класификация и подобни неща, за да кажат „Ние може да го правим, но няма да ви кажем по един или друг начин и не можете да направите нищо по въпроса“. И така, какво да направим? Ние разследваме и след това получаваме фактите и тогава някой някъде трябва да погледне това и казва „Добре, вярно е, кои части от него могат да бъдат публикувани, без да създават извънредни рискове, нали?“. И това се опитах да направя в работата си с журналистите – да увелича максимално обществената полза, като сведа до минимум или смекча теоретичните рискове от публикуването на значима информация в свободно и отворено общество, която правителството не иска да бъде публикувана. Правителството казва, че „тези неща не трябва да бъдат публикувани, защото това ще оскърби хората, атмосферата ще се разпали, океаните ще кипят“. И ние трябва да разгледаме тези неща и да кажем: „Е, действително ли се случва, ще се случи ли, няма ли да се случи, доколко са достоверни тези твърдения или дали са склонни да покажат доказателства за…” И това е процесът, който се следваше във всеки случай. Това обаче не означава, че това е правилно или единственият метод, единственият начин да бъде направено. Аз смятах, че е най-подходящо за намаляване дори на теоретичните рискове.

Да се върнем на тези нови безплатни технически платформи. Сега хората публикуват там. Може да има вярна и полезна информация, която никой друг не е склонен да изложи, може да има търговски интереси… В Съединените щати има много търговско влияние в журнализма и така е и в много други държави. Някой го публикува и е истина. Да, но сега имаме нов проблем. Имаме достъп до повече информация от всякога, но както казваш, как да разберем каква е тази информация – вярна, правилна, надеждна. Кой проверява това? И това е, според мен, с каквото наистина се борим. Компаниите за социални медии, технологичните компании все повече се опитват да играят роля там. Наемат хора, които ще казват „това е надеждно” или „това е фалшива новина” и по някакъв начин може би това може да бъде полезно, но мисля, че това всъщност е грешен подход, защото тези институции вече имат толкова много власт над живота ни, те имат толкова много информация за нас, нашите интереси, връзките ни, нашите навици за четене… и ако започнем да ги поставяме в положението, в което да казват „Добре, този протест не може да бъде насърчаван“ или „Тази реч е твърде крайна за платформата“, има много случаи, когато това би могло да бъде добро и от полза за обществото, но мога да си представя много повече, в много държави, където това всъщност нанася вреда на демокрацията и прогреса на човешките права. Така че въпросът е много труден.

М.Р.: Трудната част е, че разобличи масовото наблюдение на мощна нация, на Съединените щати, но сега имате някой като Шошана Зубофф да напише книга за надзорния капитализъм, който сега не е само в ръцете на правителства, а и частните компании също имат този капацитет. Като се има предвид пандемията, като се има предвид коронавирусът, е невъзможно да се върне всичко назад; това, че даваме още повече власт на правителствата, проследяването на контакти… Това всъщност е един от въпросите на публиката. Как можем да решим проблема с вируса, без да губим повече от свободите си?

Е.С.: Мисля, че от части се стига до това, как сте изразили загрижеността си: „ние не можем да върнем нищо от това назад” или „не можем да върнем всичко това назад“ и това е предизвикателството, пред което сме изправени при тези спешни мерки. След като правителството започне да прави нещо, след като корпорацията започне да прави нещо, щом веднъж е направено, щом стане свършен факт, те се опитват да ни убедят, че това е добро и правилно и естествено, то никога не може да се промени, защото те са свикнали с привилегията. Аз не мисля, че това е съвсем правилно. Мисля, че всъщност това е проблемът, с който се сблъскваме днес. Когато погледнете системата за масово наблюдение, която беше разкрита през 2013 г., практиката на масово наблюдение, и погледнете възхода на капитализма за наблюдение, както е описано днес, те всъщност са едно и също нещо. Когато погледнете историите от 2013 г., които оказаха най-голямо въздействие, което създаде най-големия скандал, не беше това, което правителството прави само, а това, че правителството отиде при корпорациите. Те отиват при големите доставчици на телекомуникации в Съединените щати и казват: „ние искаме телефонните записи на всички в Съединените щати: мъж, жена, дете, независимо от това дали са заподозрени в престъпление, и ние искаме да ни ги предоставяте всеки ден“. Те отидоха при големите компании за интернет услуги – отидоха в Google, Apple, Facebook, Yahoo и много други и казаха: „Вижте, имаме процес в тайни съдилища, където ще подпечатваме съдебни заповеди“ и това е съдът, който е бил помолен около 34 000 пъти и над 33 години да разреши надзор за правителството и от тези грубо 30 000 пъти са чули от този съд „Не“ само 11 пъти за тези 33 години. Все пак това беше достатъчно добро за много от тези компании. След това тези компании започнаха тайно да си сътрудничат с правителството, където правителството един вид би им пуснало одобрение върху лист хартия, което после казва „този имейл адрес, този потребител, този човек тук, искаме всичко, което е на вашите сървъри“ и те биха направили перфектно копие от сървърите си и биха го предали на правителството и никой не е по-мъдър. Лицето, което е било обект на това наблюдение, дори не би било уведомено, не би получило шанс да го оспори в съда. Но основното тук е колкото повече правителството правеше, колкото повече се изграждаше и осъществяваше тази натрапчива способност. Ние създавахме за първи път перфектни записи на личния живот в мащаб, какъвто никога досега не е правено. Това водеше до нещо по-голямо, което е това, което виждаме днес. Правителствената и корпоративната власт не бяха отделни институции, те работеха за собствените си цели. Всъщност те се претопиха в нещо съвсем ново и именно това сътрудничество между корпоративната и правителствената власт, което виждаме днес, се превръща в нещо съвсем неочаквано, мисля, което всъщност е, че правителствата имат такъв апетит към възможностите и информационните данни, които притежават тези компании за физически лица, че правителствата започват да стават клиенти на корпорациите. Те по необичаен начин започват да бъдат подчинени на тези компании по начин, който според мен би бил доста труден за прогнозиране и това облекчи компаниите. Те сега разбират апетитите на правителството към тази информация и разбират колко власт, колко влияние, колко пари могат да имат, ако имат нещо, което никой друг не може да предостави. И така, това, което видяхме през последното десетилетие, е състезание за това кой може да знае най-много за повечето хора, да знае най-много за най-многото и това е, с което се борим днес. Това повдига въпроса: Какво правим по въпроса?

Е, първото нещо е, че трябва да разгледаме това и да попитаме: „Това добре ли е?“. Казва ни се, че това е правилно и уместно. Казва ни се: „Вижте, не можем да направим нищо в съда по този въпрос, защото това не е наша документация“. Дори ако данните са относно вас, дори ако това са вашите съобщения, те казват: „Е, тези неща принадлежат на компаниите, това са записи на компанията, те са на сървърите на компанията“, но никой от компанията не е създал този запис. Вие сте го създали, това са вашите дейности и нашите закони не са актуализирани за справяне с това. Има фундаментален проблем, който днес е неразрешен в закона за поверителност по целия свят, който е, че няма общопризнато право на собственост върху данни за вас, данни, които се създават за вас, данни, които се съхраняват за вас, обработват за вас; казват ти, че не е твое и мисля, че това е неправилно. Мисля, че ако променим това, а това е проста правна реформа, която трябва да се извърши само в една основна юрисдикция и всички технологични компании ще трябва да пренастроят системите си и всъщност това ще бъде глобална реформа, дори и да се случи в една голяма юрисдикция, защото не можете да пренебрегнете тази промяна. Технически, ако потребителят трябва да има възможността да каже: „Не можеш да го използваш по този начин“ или „Не можеш да запазиш това“ или „Не можеш да ме проследиш, не съм съгласен с това“, след това изведнъж всичко ще се промени. В момента проблемът е, че днес това е невъобразимо за много хора. Има това популярно нещо като „О, хората не ги интересуват“ и т.н.
Говорил съм с хора за това през годините във всяка страна и на всяка платформа, която можете да си представите и хората се интересуват. Хората са бесни от това, което се прави. Работата е там, че се чувстват така сякаш не могат да направят нищо по въпроса. Те бяха обезсърчени доколкото, че чувстват, че нямат повече влияние върху собствените си правителства, над техните политики, над тази система, която все повече ги управлява, вместо да е нещо, в което си партнират са част от този процес. Смятам, че щом веднъж осъзнаем това, колективно промяната ще се случи много бързо.

М.Р.: В доклад на RSF се казва, че това е решаващото десетилетие за журналистиката и собствения ти живот и рисковете, жертвите, които си направил. Живееш в Русия, вместо в САЩ и не може да се върнеш. Можеш да бъдеш арестуван, ако се върнеш в САЩ. Тези жертви, които си направил за да алармираш за проблема, изглежда, че това ще изисква настоящото десетилетие. Какъв съвет би дал на журналистите, хората, които искат да извадят истината наяве?

Е.С.: Разговарях веднъж с един много старши журналист, който пише в една от рецензиите за журналистиката и тя ми каза нещо. Доверих се на журналистите и на институцията на журналистиката да играят своята роля и мисля, че те са я изиграли добре в моя случай. Но тя каза, че колкото повече познава журналистите, толкова по-малко ги харесва и това го казва някой, който е работил в журналистиката. Мислех, че това е смахнато и то си беше, защото тя смяташе, че те стават цинични и всъщност донякъде съм съгласна с нея. Оттогава (беше преди 5 години) разбрах, че това не са журналистите, а всички ние. Смятаме, че знаем всичко. Това малко поле в търсачката на Google, достъпността до информацията, ни позволява да извлечем някакъв аргумент, за да подкрепим собствените си преднамерени познавателни пристрастия. Но как би се променило това?

Някой там някъде го е грижа достатъчно, за да направи аргумента: „Не, всъщност всички грешите. Мислиш, че разбираш какво се случва, но всъщност разгледай това, това и това и тогава кажи какво мислиш“. И мисля, че това наистина е сърцето на журналистиката и мисля, че това е необходимо за промените, когато говорим за надуване на свирката, когато говорим за жертвите, които направих. Имаше над 30 000 души, работещи в Агенцията за национална сигурност на САЩ, не всички от тях знаеха какво правя, но имаше много хора, които трябваше да знаят или биха могли да знаят, и те можеха да направят нещо, но не. За мен не ставаше дума за изправяне и спасяване на света. Не съм спасил света и не мисля, че един човек може да го направи, но това, което можем да направим, е да го направим по-добър. Стъпка по стъпка можем да направим нещо за себе си, за семействата си, за нашите общности. Да кажем: „Вижте, знам, че мислите това, но видях доказателства, че всъщност се случва нещо много различно и смятам, че е тревожно и мисля, че трябва да направим нещо по въпроса, трябва да преразгледаме пътя, по който сме тръгнали“.

Говорихме за това чувство на недоволство, независимо дали сте журналист, независимо дали сте обикновен човек, светът е изправен пред изключителен списък от заплахи, практически на всяка ос на прогреса. Ние сме в началото на ера на регресия, ако не направим нищо. Но може да се поддържа напредъка и начина, по който да го правим, е като го разпознаем. Хората говорят за реформа и потенциала да оправят нещата и си мислят „Добре, ако просто изчакаме… в крайна сметка, ако се събудят… и нещата ще се подобрят…” относно хората във властта. Но властта не слуша, тя реагира само, реформа настъпва само, ако се натисне върху институциите. Това е нещо, което се създава от колективен граждански идеал и няма класа в света, която да е по-способна да развие този вид народен консенсус от журналистите. И мисля, че когато разгледаме това особено за онези, които от известно време са в журналистиката, които смятат, че цинизмът е да кажеш: „Вижте, прав сте. Светът е на трудно място, но само по един начин ще се подобри и това е с вас”. Да, можеш да започнеш и да промениш нещо, да се надигнеш, да надуеш свирката и да знаеш, че изсвирването не е за това кой си, не е за твоя набор от умения, а за това, което можеш да докажеш. Става въпрос за това, което сте виждали и това е, в което смятам, че журналистите са добри и в това всеки играе роля, независимо къде работи, дали е в офис, независимо дали работи за правителството, дали работи за някоя компания, дали работи в магазин… Ако видите нещо, което има значение, а всички виждаме неща, които имат значение в различни етапи от нашия живот, и кажете „Не мога да игнорирам това“, това е началото на нещо повече. Кажете на някого за това, убедете ги по най-добрия начин, че това е нещо, което си струва да се разгледа и вижте дали са съгласни с вас и ако го направят, кажете на друг, кажете на следващия и т.н. Реформата е процес, който започва с вас, но не завършва при вас. Трябва да спрем да мислим с тези бинарни термини, където „или спасяваме света или светът спестява себе си, но няма какво да направим… или правим всичко или не правим нищо“. Не, всичко, което трябва да направим е да направим достатъчно, а достатъчно е много малко количество, но е повече от нищо и мисля, че ако започнем, ще направим нещата по-добри.

М.Р.: Имало е момент в живота ти, когато си събрал смелост да се изправиш и да кажеш: „Това е грешно“ и това е нещо, през което журналистите трябва да преминат сега срещу властта, нали? Става много по-трудно и всеки човек стига до този момент, но много се отказват. Какъв е той? Как побутваш повече хора да имат смелостта да направят това? Какво ти мина през главата тогава? Защо реши да го направиш?

Е.С.: Нещото за мен беше, че разгледах направлението и си спомних интернета от детството си. Спомням си как беше да бъдеш някой, да не си никой и просто да кажеш това, което си мислиш. Бихте могли да грешите много, можете да кажете нещо невероятно глупаво или да кажете нещо смазващо честно, но може да е смущаващо или може да е болезнено, ако е свързано с вашата лична идентичност, но никой не си спомня. В наши дни казват, че интернет никога не забравя. Но по онова време интернет забравяше веднага, защото никой не се интересуваше и никой не знаеше кой си. Ние избирахме собствените си имена, имената се променяха всяка седмица и както видяхме ранният творчески и кооперативен интернет се заменя с все по-комерсиален и конкурентен интернет, както средствата за комуникация се превърнаха в механизъм за печалба, и тъй като правителството започна да го използва като платформа за хищничество и да може практически да следи всеки и да бутне от борда, когото си поиска. Знаейки всички техни тайни, това че правят всичко това, се замислих как ще изглежда светът, какъв ще бъде той утре, ако не правя нищо. Ами ако никой не знае за това и само защото хората като мен никога не казват нищо за това, докато не е късно? Тъй като колкото по-дълго съществуват тези правомощия, толкова по-дълго време на тези системи им е позволено да се наместят в работата на тези институции и колкото по-трудно е да се променят, толкова по-трудно е да се върнат нещата назад и честно казано, една от най-големите критики, която имам към себе си, е че чаках твърде дълго. Но мисля, че всички останали, особено журналистите, има много журналисти, които държат главата си надолу и правят това разумно. Те гледат атаките срещу журналисти днес. Гледат нарастващия прилив на омраза от страна на властите в много различни страни. Умишленото прицелване, което в много случаи води до насилие. И те могат да кажат: „Виж, имам сметки за плащане, имам семейство“ или „Просто искам да дойде края на деня и да гледам предаванията си“, или „Това не е за мен, не мога да се справя с това сам“. Но когато се замислите какво ще стане, ако не направите нищо и се замислите какво означава това за вашето семейство, какво означава това за света, в който ще трябва да живеете, заедно с всички останали… И после вземете под внимание само за момент каква може да бъде алтернативата, ако сте поели риск, защото не е достатъчно просто да вярвате в нещо, не е достатъчно да вярвате, че нещата трябва да се променят, не е достатъчно да вярвате, че имаме нужда от реформа, а трябва да отстоявате нещо, ако искате нещо да се промени и мисля, че виждаме изключително смели журналисти. Днес виждаме изключително смели хора във всяка професия, тъй като кризата и трагедията колкото и ужасни да са, имат начин да изкарат най-доброто от хората, но не искам хората да мислят, че това е нещо, което се случва без жертва. Не е нужно да се самозапалите, но не можете просто да седите на дивана и да чакате нещата да се оправят, то наистина започва с вас.

М.Р.: Да! Благодаря ти! Това са страхотни съвети и идва момент, в който трябва да се надигнете. Това е за журналистиката, която е изправена пред десетилетие на кризи, които преживяваме. Едуард, толкова е хубаво да поговорим отново с теб. До нови срещи!

Е.С.: Благодаря ти много! Беше ми приятно, Мария. Остани свободна!

Превод на български – Страничката „Монтагю Кийн”
Източник:https://www.rappler.com/world/global-affairs/261250-interview-edward-snowden-journalism-role-failure-global-systems

Ноам Чомски: „Медиите под контрол“

 

Мобилните оператори в България подслушват

 

Германски журналист: ЦРУ Контролира Медиите в Европа (И В СВЕТА-ВИДЕО)

Предишна Статия

Подполковник от НСО ръководел група за поръчкови убийства, бил е член на масонска ложа с контакти на високо ниво (ВИДЕО)

Следваща Статия

Мечка с малки мечета пресичат път под Рилския манастир (ВИДЕО)

Последно от ВИДЕО

Don`t copy text!