На днешната дата през 1923 г. избухва Септемврийското въстание, дето не било го имало…
95 години след събитията на тази дата все още вълнува почитателно голяма част от обществото. Това са хората, които са имали съзнателен живот през периода на социалистическото управление до 1989 г.
В спорната дата 23 септември има нещо безспорно. Тя е част от историята. За потърсени отговорности от Националните катастрофи, беднотия и социална несправедливост загинаха много български синове. Цветята ни днес са признателност за тях, защото те се вдигнаха на въоръжен бунт срещу възстановен фашизъм и умряха за България. Жестокото потушаване на бунта е несравнимо по жестокост в Новата Българска история.“„Клаха народа си, както и турчин не го е клал“. Така писателят Антон Страшимиров определя събитията, свързани с т. нар. „бял терор”, който връхлита България след потушаването на Септемврийското въстание от 1923 година. Правителствени войски, шпицкоманди и чети на ВМРО извършват масови изстъпления срещу част от мирното население във въстаналите райони. Зверствата са най-големи в някои села около град Фердинанд /Монтана/. Избивани са комунисти и земеделци, включително такива, които не са участвали във въстанието.
Кървавият ужас от хорото върху труповете на убитите, засяга душевността по изключително болезнен и запомнящ се начин. Явно не се е преситила робската ни отмъстителност и дивашка кръвожадност. Има човешки зверства, които не може да се преживеят. И не бива. Защото се надхвърля смисълът на съществуването: заличават се всички закони, потъпкват се обетите, угасва всяка лъч на човешкото. Съвременни изследвания пресмятат броя на жертвите на около 5 000 души. Само за Монтансския регион около 680 жертви
Политическият опит на създателя на социалистическото движение в България Димитър Благоев се е опитвал да се противопостави на каквито и да било прибързани революционни действия на левите комунисти в БКП, което би поставило партията извън закона и в политическа изолация за дълги години, но младите и радикално настроени дейци на партията начело с Георги Димитров и Васил Коларов, вдъхновявани и подкрепяни от Коминтерна, надделяват в полза на организирането на това въстание. Създаден е единен комитет за военнотехническа подготовка на въстанието като специален орган на ЦК, ръководен от Коста Янков.
Съвременните историци дават различна оценка за септемврийските събития от 1923 г. Те окачествяват тези събития като Септемврийски бунтове въз основа на проучвания и документи, свързани с организирането, характера, ръководството, мащаба на действията, техните резултати, масовостта и подкрепата от населението. Основната причина за това различие е оценката за ръководството на бойните действия и поведението на главния революционен комитет, в резултат на което вълненията не са обхванали големите градове в България, а са проведени бойни действия в района на гр. Монтана и непосредствени действия в отделни села по течението на р. Огоста.
Прокламираната цел на въстанието не е промяната на държавния строй, а само „установяването на работническо-селско правителство. Това е разбираемото доказателство за погрома на въстанието – неговата цел. „И няма вече, господа – казва той, – няма място – по целия свят – за двете страни: на земята ще живеем или само ние, или само те!”/от „Кръстопът”на А.. Страшимиров/ Такава е формулата на самоизяждането, родена в ония години, и това не са единствено думи, хвърлени в реката на времето, а жилав и жизнен принцип, просмукал се през десетилетията, за да трови и нашия днешен ден…
Но политическото безумие винаги надделява над гласовете на разума. Никоя от воюващите страни не слага оръжието. Земеделци и комунисти продължават конспиративната си дейност, държавата отговаря с екзекуторския Закон за защита на държавата (януари 1924 г.). Освен това из страната вилнеят уж „безотговорни” фактори, несвързани формално с властта, но избиващи без съд и присъда хора, неудобни на управляващите. Един след друг изчезват безследно или падат простреляни по улиците леви депутати, журналисти, поети, общественици. Не може в системата на капитализма днес да не реставрира и активира своята същност. А именно – терор, манипулация , страх, с новост -„терорът на премълчаването“. („Идеи се убиват чрез премълчаване“), а вече превръщане на медиите в главните екзекутори на идеи и действителни актуални събития в които живеем. И най-опасното: трасиране и изграждането на инфраструктура за пазарно проникване: магистрали, банки, комуникации, развитие на добива на суровини. По този начин транснационалния капитал неумолимо превърна вече страната ни в колония. Това се направи в нас с гордост от нашите управници от новия им „цивилизационен избор“.
Защото в България политиката е свързана винаги не с просперитета на нацията, а с жаждата за власт. Властогонството, властолюбието е така всадено в душата на неукия български интелигент, че той побеснява, като види тлъстото бутче на властта, като зърне възможностите на влияние, власт и пари. Това властогонство е бясна болест – който е ухапан веднаж от нея – умира цял живот, като бесен. И е бесен за власт. Ние българите до сега не сме успели да озаптим това чувство за властогонство в нашите политици.
Просперитетът на българина-политик идва от властта, а не от честта. Причините за всичко това за обективни. Имат напълно престъпен характер и невъзможност да бъдат решени с политическа воля.
Народът е принуден да живее в страх. Защото така е лесно управляем.
Но най-потресаващо е нашето мълчание. Страх. Егоизъм. Безразличие. Приемаме случващото се за нещо нормално и най-вероятно всеки израз на огорчение крие искреност и пориви за стигане до истината. А истината е тази ,която прави Областния Съвет на БСП Монтана – реставрира историческата памет на събитие прочуло се за Монтанския регион – 23 Септември 1923 година, защото вече тридесет години гробовете, паметниците, и паметните плочи на героите -антифашисти са оставени за гаври и осквернение. Имената им се заличават от учебните програми, от улици и читалища, манипулира се българското съзнание.
Областната Организация на БСП Монтана с Председател Пламен Младенов е интересна за мен изненада с предприетите мероприятия да възстанови историческата памет на Монтанския Регион, да събуди патриотизма и националното съзнание за нетърпимост на геноцид и робство. Това е истината , това е правилното днес !
СЕПТЕМВРИ е може би най-великата епична поема за революцията на ХХ в. Поемата е написана от ГЕО МИЛЕВ в памет на въстанието на българските работници и селяни през 1923 г. Революционер в изкуството и във възгледите си за живота, Гео Милев (1895-1925 г.) днес е признат за един от най-големите поети на експресионизма в Централна и Източна Европа след Първата световна война. На фронта Милев загубва едното си око, но за СЕПТЕМВРИ заплаща с живота си. Осъден е на една година затвор заради поемата, която смущава гузните съвести на управниците, той е призован в полицията още на другия ден за „малка справка“, от която никога не се връща. Според официалната версия на времето, поетът е „безследно изчезнал“. Три десетилетия по-късно, черепът му със стъкленото синьо око е намерен в масов гроб край София.
…Той обичаше света, но бе с едно око,
виждаше половината ден син,
половината черен.
А той искаше целият ден да бъде син,
целият свят да бъде светъл…
(писа гръцкият поет Янис Рицос за Гео Милев)
„Септември“ е последната завършена поема в изданието „Пламък“, списвано от Гео Милев
Описва въстанието на селяните, определяно дълго време неправилно като „антифашистко“, и „комунистическо“.
Самото въстание е следствие и реакция на народа на преврата от 09.06.1923, когато е зверски убит министър-председателят Александър Стамболийски. Погромите са толкова жестоки, и нечовешки, че тогава се раждафразата „клаха народа така, както турчин не го е клал“.
Казват го хора, които помнят и турското, и войните от края на 19, и началото на 20 век.
Гео Милев е завършил школата за запасни офицери в Княжево, и като старши подофицер се сражава при Дойран под командването на генерал Владимир Вазов. Там, защитавайки България, на 29.04.1917 е ранен тежко от англичаните – губи дясното си око.
През 1925 заради тази поема е демократично осъден на 1 година строг тъмничен затвор, след което е още по-демонократично удушен с тел, и захвърлен в масов гроб в Илиянци.
Поемата има изключително важно описателно и познавателно значение за днешните млади българи, на които този автор, и това произведение са им „спестени“, по добре известни „политкоректни“ мотиви.
Искрено ви препоръчвам да я прочетете докрая.
Ще научите много неща, които със сигурност не сте знаели.
Ще видите и какво е било нивото на образование и светоглед на един български подофицер, поет от началото на 20 век.
Ще можете да го сравните с днешните си „знания“, и кръгозор…ограничен от размера на смартфона, или планшета.
Ще разберете, кои са предците на днешните демонократизатори от психо-десния сектор, и на грантомотивираните „будни граждански съвести“, за които слънцето изгрява само от запад, и които са смъртно обидени на родителите си минимум за 2 неща: че са ги родили българи, и че са ги родили в България.
Знам, че днес вече не е прието да се чете поезия.
Знам, че не е прието да се чете и пише чак толкова.
Знам даже, че изобщо не е прието да се чете.
Знам, че такава поезия, такива автори, и такова описание на такива събития са направо забранени. Поне за учителите.
Знам…
Но опитайте.
Важно е. заради вас самите.
СЕПТЕМВРИ
Нощта ражда из мъртва утроба
вековната злоба на роба:
своя пурпурен гняв – величав.
Дълбоко сред мрак и мъгла.
Из тъмни долини
– преди да се съмне
из всички балкани
из дебри пустинни
из гладни поля
из кални паланки
села, градове, дворове
из хижи, колиби
из фабрики, складове, гари
хамбари, чифлици, воденици
работилници, юзини, заводи:
по пътища и по завои
високо по сипеи, урви, чукари, бърда
през слог и рид през глухи усои
през есенни жълти гори
през камънаци вода
мътни вади ливади нивя лозя
овчарски пладнища
глогини изгорели стърнища
трънаци блата:
изпокъсани кални гладни навъсени
измършавели от труд
загрубели от жега и студ
уродливи сакати космати
черни боси изподрани
прости диви гневни
бесни – без рози и песни
без музика и барабани
без кларинети, тимпани, латерни,
флигорни, тромбони, тръби:
на гърба с парцаливи торби
в ръцете – не с бляскави шпаги,
а с прости тояги, шопи със сопи
с пръсти с копрали с търнокопи
с вили с брадви с топори
с коси и слънчогледи
– стари и млади –
се спуснаха всички отвред
– като отприщено стадо
от слепи животни, безброй
яростни бикове – с викове
с вой (зад тях – на нощта вкаменения свод)
полетяха напред без ред
неудържими страхотни велики:
НАРОД!
Нощта се разсипва във блясъци
по върховете.
Слънчогледите погледнаха слънцето!
Зората от сън се пробуди
сред гръм от картечници:
От далечните склонове
– удар след удар – заплющяха
луди куршуми – олово.
Топовекато зинали слонове
зареваха… Трепет и страх.
Слънчогледите паднаха в прах.
Глас народен: Глас божи
С хиляди ножа прободен
народ – затъпен унижен
по-нищ и от просяк,
останал без мозък без нерви –
въстана из мрака тревожен
на своя живот – и писа със своите кърви:
СВОБОДЕН!
Септември.
– Глас народен –
– Глас божи –
О боже! подкрепяй свещеното дело
на грубите черни ръце:
влей смелост в нашето гърмящо сърце:
Не искаш ти никого роб –
и ето – кълнеме се в нашия гроб –
ще възкресим ний човека
свободен в света.
Пред нас е смъртта – о нека!
но отвъд: там цъфти Ханаан
от Правдата обетован нам –
вечна пролет на живия блян…
Вярваме! Знаем! Желаеме го!
С нами бог! Септември! Септември!
О месец на кръв! на подем и погром!
Мъглиж беше пръв
Стара и Нова Загора Чирпан Лом
Фердинанд Берковица Сарамбей
Медковец (с поп Андрей) – градове и села.
Народа въстана
– с чук в ръката,
обсипан със сажди, искри и сгурия,
– със сърп сред полята,
просмукан от влага и студ:
хора на черния труд
с безглаголно търпение –
(не гении таланти протестанти
оратори агитатори фабриканти
въздухоплаватели педанти
писатели генерали
съдържатели на локали
музиканти и черносотници)
А селяци работници
груби простаци безимотни
неграмотни профани хулигани
глигани – скот като скот:
хиляди маса народ;
хиляди вери – вяра в народний възход,
хиляди воли – воля за светъл живот,
хиляди диви сърца – и огън във всяко сърце,
хиляди черни ръце
– в червения кръг на простора
издигнали с устрем нагоре
червени знамена развени високо широко
над цялата в трепет и смут разлюляна страна
на бурята яростен плод:
Хиляди – маса – народ.
Блесна над родни Балкани,
издигнали пъп срещу небето
и вечното слънце светкавица
– гръм хрясна право в сърцето
на гигантския столетен дъб.
Хълм подир хълм
ек бързолетен
отпрати далек
през чуки грамади
към стръмни долини
в каменни дупки
– пламтящо легло –
дето спят на витло
пепелянки и смолци,
в пещери на змеици и змейове,
в глухи хралупи на вещици
– и екота сля се с далечно ехо:
екот и ропот на водопади
потоци порои –
бесни рукнали в бездната с гръм.
Започва трагедията!
– Първите паднаха в кърви.
Метежният устрем бе посрещнат с куршуми.
Знамената изтръпнаха пронизани.
Планината гърми…
Там горе далечни и близки хълми
потъмняха обнизани с хора
– плъпнаха черни редици:
редовни платени войници
и разлютена милиция.
Всички те знаят:
„Отечеството е в опасност!“
Прекрасно: но – що е отечество? –
И яростно лаят картечници…
Първите паднаха в кърви.
Зад далечните върхове
забумтя артилерия.
Затрепераха градове и села.
Мъртви тела – окървавени трупове –
застлаха склонове валози пътища…
С извадени саби
кавалерийски отряди подгониха
разбитите селяни
– доубивани, стреляни
с шрапнели, фугаси
– бягащи в ужас на всички страни,
догонвани в къщите
и съсичани там
с кървави саби
под нисък сайвант
сред писък на изплашени баби,
деца и жени…
Войските настъпваха.
Под грозния звук на шрапнелите
изтръпнаха и най-смелите:
в отчаяние към небето издигнати голи ръце.
Ужас без слава
замръзна на всяко лице –
очи без страдание.
„Всеки да си спасява живота!“
По всички пътеки
ето спущат се рота след рота
– пехота кавалерия артилерия.
Бият атака барабаните.
Паника – високо
над изподраните
червени знамена –
бич от пурпурни пламъци вей.
Там посред общия смут
сам, като луд
епически смелия
поп Андрей
с легендарния топ
стреля снаряд след снаряд…
В последния миг:
„Смърт на Сатаната!“
извикапобеснял и велик –
и обърна назад своя топ:
последната граната
изпрати право там
– в божия храм
дето бе пял литургия, ектении…
И се предаде.
„Да се обеси червения поп!
Без кръст – без гроб!“
До телеграфния стълб бе изправен.
До него палача.
Капитана. Въжето бе готово.
Балкана тъмнееше мрачен.
Небето – сурово.
Попа стоеше огромен,
изправен в целий си ръст,
цял спокоен като гранит –
без жал без спомен
– на гърдите Христовия кръст
и с поглед в балканите впит –
далеко сякаш в грядущето…
– Страхливо вий поглед отпущате
пред близката смърт на човека, палачи!
Що значи смъртта на един?
Амин!
Захрачи и плю.
Бързо нахлу сам на врата си въжето
и без да погледне небето
– увисна
– език между зъбите стиснал:
велик сюблимен непостижим!
Есента полетя диво разкъсана
в писъци, вихър и нощ.
Буря изви се
над тъмни балкани
– мрак и блясък
и гракащи гарвани ято –
Кървава пот
изби по гърба на земята.
В ужас и трепет снижи се
всяка хижа и дом.
Погром!
Трясък продъни небесния свод.
Тогава настана
най-ужасното:
Бясно захласната
заудря в душите тревожна камбана
– удря, бие, звъни…
Нощта падна тъй ниско –
глухо и страшно заключена
от всички страни.
Смъртта
– кървава вещица сгушена
във всичкине ъгли на мрака
изписка, и ето посяга
далеч и навред из нощта:
със своите сухи ръце
– дълги, безкрайни –
улавя и стиска
зад всяка стена
по едно ужасено сърце.
О, нощ на безименни тайни!
– и тайни, и явни:
Мегдани отново с кармин окървавени.
Смъртни писъци в преръзано гърло задавени.
На вериги зловещия звек.
Затворите пълни с хора.
В двора на казарми, затвори
от командвани залпове ек.
Вратите залостени.
Чукат отвън тъмни гости.
Сина със револвер в ръката
мъртъв на прага прострян.
Бащата обесен.
Обезчестена сестрата.
От селата задигнати селяни
след тях – войници:
мрачен конвой.
За да бъдат разстреляни:
Команда: стой!
„Огън“ – изтракаха пушки:
Ку Клъкс Клян -„бий!“
– залп.
Десет трупа от брега
пльоснаха тежко
в мъртвите мътни води на Марица.
Окървавена повлече
ги скръбната родна река.
Военна музика нейде далече
през обезлюдени улици
гърмеше
„Шуми Марица…“
Окървавена…
В изпотъпкани ниви трънливи
между бодил и високи треви
се валят червени глави
с накълцано обезобразено лице.
Бесилки разпериха черни ръце
(привидения в мъртва мъгла).
Непрестанно се носи страхотния марш на топора
ударил о кокал. Горящи села
озаряват далеч кръгозора.
Потекоха кървави вади.
Пламнали клади
лизнаха със светотатствен език
светото подножие
на божия престол.
Замириса на живо месо.
Ужасени отвис небесата
нададоха вик
блажените жители на светлия рай
– на бога свирепо Осанна –
Край.
Урагана престана,
халата спря най-подир:
мир и тишина настана
по цялата страна.
Кървав на боговете курбан.
Музо, възпей оня пагубен гняв на Ахила…
Ахил беше грубата сила.
Военния демон.
Ахил беше стар генерал
на Н. Ц. В. цар Агамемнон.
Ахил бе герой.
С безброй кръстове, ордени, ленти…
Пиедестал на реда и тишината
в страната…
Но днес ний не вярваме вече в герои
– ни чужди, ни свои.
Троя бе опожарена и срината.
Приам и Хекуба загинаха.
Ахил тържествува…
– Какво е за него Хекуба? –
Душата му дива и груба не чува
плача на свещената майка, разкъсъна
над безименни гробища с кърви оръсени
израснали в миг
– толкоз много – безброй.
– Какво е за него Хекуба? –
Ахил бе герой.
Ахил бе верик.
Бич божий изпратен от бога.
Но Ахил ще загине под гняв и проклятия.
– И загина
падна в позорно падение:
на убиеца вярна отплата.
Агамемнон уби Ифигирия
– и загина:
Клитемнестра уби Агамемнона
– и загина:
Орест със Електра уби Клитемнестра
– и загина…
Едничка остава
– стои и пребъдва през вековете –
Касандра-пророчица:
тя вещае възмездие – и всичко се сбъдва.
Безсменна прищявка, игра и забава
на боговете.
Вековечен разцвет на божествена стръв.
Всяка смърт е за тях развлечение,
всеки вопъл – шега.
Смърт, убийство и кръв!
Докога, докога?
Вседържителю Зевс
Юпитере
Ахурамазда
Индра
Тот
Ра
Йехова
Саваот:
– отговаряй!
Кръз дима на пожарите
се издига и бие ушите ти
вика на убитите,
рева на мъченици безброй
върху клади горящи дърва:
– Кой излъга нашата вяра? –
Отговаряй!
Ти мълчиш?
Не знаеш?
– Ний знаем!
Ето виж: с един скок
ний скачаме право в небето:
ДОЛУ БОГ!
– хвърляме бомба в сърцето ти,
превземаме с щурм небето:
ДОЛУ БОГ!
и от твоя престол
те запращаме мъртъв надолу
вдън вселенските бездни
беззвездни, железни –
ДОЛУ БОГ!
По небесните мостове
високи без край
с въжета и лостове
ще снемем блажения рай
долу върху печалния
в кърви обляния
земен шар.
Всичко писано от философи, поети –
ще се сбъдне!
– Без бог! Без господар!
Септември ще бъде май.
Човешкия живот
ще бъде един безконечен възход
– нагоре! нагоре!
Земята ще бъде рай –
ще бъде!
ПО ТЕМАТА
«Гръмнете го в главата!», наредил цар Борис III, когато Вапцаров оживял след първия разстрел
