Кой мрази Трети март?
На Трети март българската държава възкръсва. Петстотин години България я няма на картата на света. Просто не съществуваме за останалите народи. А и малко от тях знаят, че някога сме съществували, че през Средновековието много често сме били едни от най-важните играчи на европейската сцена. Ето защо фактът, че на Трети март е възстановена българската държавност, има огромно значение. Първо, ставаме видими за света. И второ, вземаме съдбата в своите ръце. Вече сме свободни.
Свободата е най-важното нещо. Както за отделния човек, така и за държавите. Хората и страните, които са се отказали от свободата си, на практика са се отказали от съществуването си. И поради тази причина Трети март 1878 г. е най-подходящата дата за национален празник на България. Заради възвърнатата свобода.
Да, има и хора у нас, които мразят Трети март. Те обясняват омразата си с факта, че свободата ни била дадена от Русия, пък те не можели да понасят нищо, свързано с тази държава. Има обаче и една по-дълбока причина за неприемането на Трети март от страна на подобни персонажи. Те мразят не само националния празник. Те мразят свободата. Казано накратко, те не желаят да бъдат свободни. Защото независимостта не е единствено възможност да правиш, каквото си искаш. Тя е свързана с големи отговорности. Сам трябва да решаваш всичко и да носиш последиците от избора си. Да, това е тежко. И затова много хора просто бягат от свободата, както беше написал един от най-значимите философи и психоаналитици на XX в. Ерих Фром. Винаги е имало, а и ще има хора, които се отказват от независимостта. Прехвърлят я на други или на институциите над себе си. Така се спасяват от бремето на свободата.
Освен всичко друго омразата към Трети март днес изцяло се вписва в политическата коректност, в „правилното“ говорене. България се освобождава благодарение на помощта на Русия, а днес всичко руско трябва да бъде мразено. Такива са директивите от чуждите началници. А в България никога не са липсвали хора, които поставят заповедите отвън над всичко останало. За тях няма значение кои са чуждите началници и какво заповядват. За мразещите свободата важното е изпълнението на задачите. Независимо от тяхната абсурдност. Много често се стига и до престараване в желанието на официални държавни лица да угодят на чуждестранните си ментори.
Нали помните как Кирил Петков в разрез с всички писани и неписани правила на дипломацията изгони 70 служители от посолството на Руската федерация? И тази, както и много други глупости, беше оправдана с факта, че трябвало да защитаваме „евроатлантическите ценности“. Така и не стана ясно как градинарят на руското посолство „вреди“ на въпросните „ценности“, че трябва да бъде изгонен. Важното беше да се демонстрира за пореден път бесновато отношение към Русия.
А миналата седмица един индивид реши да троши Паметника на Съветската армия. Направил го, защото го ядосала речта на Путин, както самият индивид с гордост си призна. Разбира се, подобна вандалщина попада под ударите на закона. Но вместо да понесе последствията от хулиганската си постъпка, въпросният персонаж беше обявен за „герой“ от малобройната, но ужасно креслива русофобска общност у нас. Срамното поведение на тази общност така и щеше да остане незабелязана за широката общественост, ако също не беше героизирано от официозните медии. Някои от тях, особено големите частни телевизии Би Ти Ви и Нова, направо излязоха от кожата си, за да обясняват колко е хубаво да се трошат паметници, свързани с Русия. Според елементарните представи на тези телевизии всичко, което е насочено срещу руската държава, трябва да бъде приветствано. И няма значение дали става дума за съвременна, Съветска или за средновековна Русия. И това започна много преди войната в Украйна. Тази война просто даде толкова дълго търсеното оправдание на активната русофобия.
Под лозунга, че „не може да има две гледни точки по въпроса за това колко лошо нещо е войната“, официозните медии яростно започнаха да демонизират всичко руско. Да, войната е ужасно нещо и по това няма различни мнения. Но има много повече от едно мнение по въпроса какво е довело до началото на военните действия и още по-важно как могат да бъдат прекратени те. Само че официозните медии не се интересуват от такива „подробности“. Те, подобно на всевъзможните Урсули, Борели и Мишели, дори не се интересуват от въпроса как би могло да се стигне до прекратяване на огъня. За тях е важно Русия да бъде сатанизирана и те пламенно изпълняват тази си свръхзадача.
Затова и основните гости в подобни телевизии са едноклетъчните русофоби. Те винаги са добре дошли там, а присъствието им става особено активно именно около Трети март. Едва ли има друга държава, където толкова много телевизионно време да бъде предоставяно на хора, които да ругаят собствения си национален празник и да обясняват как се срамуват от него. Вместо да бъде определено като феномен от областта на психопатологията, подобно поведение бива обявявано за съзвучно с евроатлантическите ценности, които ние, като надежден геостратегически партньор, трябвало неотклонно да изповядваме. И понеже заговорихме за паметници, изобщо няма да се изненадам, ако утре някой реши да троши монумента на Шипка, издигнат в памет на сражавалите се там български опълченци и руски войници. Разбира се, това трошене ще бъде приветствано от русофобския лагер. Оттам веднага ще се намерят и преподаватели по история, които дълбокомислено да обяснят как нищо освободително нямало в Руско-турската война от 1877-1878 г., че това всъщност било „въоръжена агресия на Руската империя и платени от Русия български сепаратисти срещу напълно легитимната Османска държава“. Сега това може и да ви звучи абсурдно, но историята – и българската, и световната, познава немалко примери за безумни твърдения, превърнати в официално говорене.
А дълг на всеки разумен човек е да направи всичко по силите си, за да не допуска налудното говорене да се превръща в норма и да не позволява отнемането на свободата.
- Петър Волгин
Заглавието е на редакцията и въпросът не е дали, а кога със соросоидната измет владееща територията.
П.П. Припомняме, че министър Минетков забрани събора на Шипка. Помните, нали!?
САЩ: На 3-ти Март стоим рамо до рамо с вас срещу трудностите, причинени от Русия
Учебник по история: САЩ са подкрепили Априлското въстание, българите живеели щастливо като роби
Манифестът на император Александър II за обявяването на Руско-турската война 1877-1878 г.
Русофобите, които не признават ролята на Русия за нашето Освобождение и я считат за най-големия враг на България, да четат внимателно:
Речта на Цар Борис III при откриването на Паметника на свободата на връх Шипка на 26 август 1934 г.
РЕЧТА НА ЦАР БОРИС III ПРИ ОТКРИВАНЕТО НА ПАМЕТНИКА НА СВОБОДАТА НА ВРЪХ ШИПКА НА 26 АВГУСТ 1934 ГОДИНА
«Освобождението на българския народ е най-величавият момент, най-крупното събитие в нашата история. То е апотеозът на сбъднатите най-съкровени въжделения хранени с векове в българската душа.
На това място преди 57 години българската съдба се беше спряла в колебание. По тия върхове руси и българи водиха трудни страшни боеве, от които зависеше изхода на освободителната война.
Старинната доблест на руското войнство се покри тук с нови лаври, а българското опълчение, родоначалника на нашата храбра армия, извършиха своя легендарен подвиг. И пред удивените погледи на света тук възвися славата на българското оръжие възкръснала след пет векове.
На „Орлово гнездо“ блесна първият сияен лъч на българската свобода. Шипка е героичният образ на българското възраждане. Тя събра в един епичен устрем мъжеството и духовните сили на българския народ. Но пътя до Шипка бе далечен път. По него е килията на Паисий, българската църква във „Фенер“, лобното място на Левски, на Ботев и черешовото топче, който символически отбелязват преходите на неудържимия възход на българския народ.
Народните будители и апостоли на революцията, борците за българската църква и борците за българската държава работиха всеки със средствата на своето време ,но с еднаква любов и със същата надежда за българско освобождение. Победоносната освободителна война, водена от руските войски, начело с незабравимия благороден рицар, Цар-Освободителя, бляскаво увенча тоя поглед на българина към свобода и народно добруване. Тая война бе от страна на братския руски народ едно дело на великодушие без друг пример в историята на народите.
Господа, но тая светла епоха от борби, на това велико дело за Освобождение и на техните дейци и герой народната признателност издигна тук, на това място, тоя величествен паметник.
Всеки паметник обаче, е разрушим от времето. Неразрушим е само споменът, който живее в поколенията и ги вдъхновява към подвиг. Такъв невидим паметник трябва да издигнем и ние в душите си за великата епопея на освобождението, за безсмъртния подвиг на Шипка и да го предадем на нашите поколения.
С тия чувства на развълнувана почит, с които у всеки българин е свързана неделимо и почитта към братския руски народ и към руските герой и ветерани от Освободителната война, аз се прекланям дълбоко пред делото на нашето Освобождение и от името на българския народ откривам тоя паметник и го предавам на грядущите поколения за назидание, вечна слава и признателност.
Да живее България! Ура!»
Борис III открива Паметника на Шипка на 26 август, деня на великата епопея
На днешния ден, 26 август, преди 83 години Борис III, цар на българите, открива тържествено един от най-величествените ни паметници – на връх Шипка.
Датата не е избрана случайно. От 21 до 26 август е битката при Шипка, решителна за изхода на Руско-турската освободителна война и затова наричана Шипченската епопея. Руските войни и българските опълченци не позволяват на основните османски части, предвождани от Сюлейман паша, да преминат Стара планина и да се съединят с обсадените в Плевен части на Осман паша. Малобройният отряд българи и руси, наброяващ едва 7500 души, спира 30-хилядната османска армия.
Заради героизма на българските опълченци и руските войни още по време на Учредителното събрание на 13 април 1879 г. възниква идеята да се издигне такъв монумент. Дават я народните представители Петко Каравелов, Петър Берон и Петко Р. Славейков.
Политически боричкания, финансови проблеми, три войни и претенциите на съседните държави забавят строителството. Замислен още през 1879 г. мемориалът е готов през 1934 г.
Когато най-сетне паметникът е издигнат, към него се стичат над сто хиляди души. Присъстват и 80 живи опълченци.
894 стъпала водят към Паметника на свободата. Монументът е висок 31,5 м. „На борците за свободата“ – гласи надписът с метални букви, поставен над главния вход от северната му страна, а над него е издигнат огромен бронзов лъв с дължина 8 м. височина 4 м. и тегло 28 тона.
Народният поет Петко Славейков излиза с предложение в строителството на паметника да участва целият български народ, защото „този паметник ще послужи в бъдеще като пътеводна звезда за нашето възсъединение, той ще привлича хората и ще събира в едно погледите на българите от всички краища на България“. Но минават години и нищо не се случва. Едва през 1921 г. на конгрес на Опълченското поборническо дружество „Шипка” се взема решение, във връзка с 45-та годишнина от Шипченската епопея да се положат основите на монумент в памет на загиналите руски воини и български опълченци. Избрана е най-високата точка в околността – връх „Свети Никола“. На 24 август 1922 г. по време на тържествата по случай 45-годишнината от Шипченската епопея е положен основният камък на паметника. Но за самия паметник още няма проект. Изготвянето му се забавя цели 3 години и едва на 3 юни 1924 г е обявен конкурс за проект на паметника с краен срок 31 декември 1924 г. Но резултатите от конкурса са анулирани. На 30 ноември 1925 г. се провежда втори конкурс. Най-висока оценка получава проектът на архитект Атанас Донков и скулптура Александър Андреев. На 3 февруари 1926 г. е сключен договорът за започване на строежа с авторите на отличения проект.
Самият строеж започва през пролетта на 1926 г. под ръководството на инж. Богдан Горанов, арх. Минчо Заеков и инж. Иван Данчов. За главен майстор е назначен Илия Мъглов. Той обаче изкарал паметника до нивото на костницата, и поради суровите условия хората му се разбягали и изоставили строежа. Инж. Данчов назначава нов главен майстор – Пеньо Атанасов Колев от с. Дралфа Търговищко, познат още като Пеньо Бомбето, защото постоянно и винаги носел бомбе.
През летата на 1927, 1928 и 1929 г. кипи усилената строителна дейност.
Три години Пеньо Бомбето и хората му строили паметника. Работниците с нечовешки мъки издържали тежкото изпитание: Кънчо Кавръков от с. Шипка бил майстор на ваденето на камъни. Каменоделците Генчо Ваков, Илия Рашков, Георги Иванов, братята Христо и Георги Димитрови и още десетина души от Габровско с длета оформяли камъните за строежа. Грубите камъни се извозвали от кариерата до върха с два чифта биволи чрез специално изработени метални коли. В една кола можело да се превозят до един тон каменни блокове доломит. Пясъкът карали от Мъглиж и Енина до Шипка с каруци, а оттам към върха в сандъци, натоварени на 40 каракачански катъра. Нямало дори коларски път до върха, защото ерозията заличила стария път през прохода. Хората от Шипка и Мъглиж направили нов път доброволно. Циментът, бетонното желязо и дървения материал превозвали от Казанлък до с. Шипка с камиони, а до върха с катърите, волски коли и конски каруци. Времето в планината много често било мъгливо и дъждовно. Строежът вървял трудно и бавно.
Каменната кула на паметника е завършена в груб строеж едва през лятото на 1929 г. Но през септември същата година строежът изведнъж спира. По политически причини.
Според първоначалния проект на върха на пресечената пирамида трябвало да се постави огромен бронзов лъв, който да гледа на север. Лъвът вече бил отлят в Софийския военен арсенал от група майстори, начело със Стефан Вежански по проект на скулптура Кирил Шиваров. Но именно този 8-метров лъв създал много проблеми на авторите на проекта и на българските правителства по време на строежа на мемориала. Самият лъв бил изготвен от 28 бронзови черупки с общо тегло 28 тона. Трябвало да се пренесе до върха на части и там да се сглоби като обемен пъзел. Мулета и катъри изтеглили лъва до върха (б.а. – в блога „Питагорид“ се разказват подробности от строителството на паметника).
И тъкмо когато работниците умували как да го качат на кулата, румънското правителство излязло с протест. Не може българският национален символ да гледа на север! Това намирисва на териториални претенции, смятат северните съседи.
Министерският съвет се събрал и решил лъвът да се обърне на юг – архитектурният проект позволявал това. Но тогава реагирали едновременно Гърция и Турция. Спомените от три войни – Балканската, Междусъюзническата и Първата световна били все още пресни. Съседите съзирали в строежа на паметника желание от страна на София да ревизира Ньойския договор.
Така се стигнало до соломоновско решение. Лъвът бил „свален“ от върха на паметника и „поставен“ на козирката над главния вход от северната страна, като при това бил обърнат на запад. Сега пък реагирала Сърбия. Дали българите не търсят реванш за Македония и Западните покрайнини? Сръбският посланик връчил официална нота на външното министерство.
Министерският съвет отново се събрал на заседание за паметника. Двама министри били натоварени с отговорността да преценяват евентуалните дипломатически проблеми, които биха могли да възникнат. Накрая било взето решение лъвът да гледа на изток, откъдето са дошли освободителите.
Народът реагирал на цялата сага посвоему. С вицове. Хората казвали, че лъвът гледа към Черно море, защото рибите са неми и не могат да протестират. При окончателните довършителни работи се включили части на трудовата повинност от Стара Загора.
По време на тържественото откриване на Паметника на свободата бил проведен преглед на войнските части, на випускниците на военните училища и били присвоени офицерски звания.
През 1956 г. паметникът е частично преустроен. Долните два етажа са съединени с кръгли отвори. В централната ниша в почетно мълчание пред паметта на загиналите на вечна стража са застанали скулптурни фигури на руски войник и български опълченец. На втория етаж е поставена скулптурна фигура „Победа“. Каменното стълбище, водещо към върха, е направено през 1957 г. в навечерието на честването на 80-тата годишнина на Шипченската епопея.
През 1977 г. за 100-годишнината на епопеята най-горната част на стълбището е реконструирана в тържествен подход към паметника. На първата площадка под стълбището са пресъздадени най-характерните моменти от петмесечната борба за прохода. Върху белокаменната стена са изваяни три барелефни композиции: „Защитниците на Шипка“, „Глътка вода за героите“ и „Зима на Шипка“. Автор на композициите е художникът проф. Любен Димитров. В дъното на площадката върху голяма мемориална стена са изписани стихове на поета Иван Рудников. На 3-ти март 1982 г. тук тържествено е внесено копие на Самарското знаме.
Видео и глас: Пламен Мирянов, фондация „Нашият дом е България“
145 години от Освобождението на България! Честит празник, българи! Да живее България!
Честваме Националния празник Трети март
Днес, 3 март, е националният празник на Република България и честваме Освобождението от турско робство!
Тази година отбелязваме 145 години от началото на Третата българска държава
ПОКЛОН пред РУСКИТЕ войници, загинали за свободата на БЪЛГАРИЯ!
ПОКЛОН пред БЪЛГАРСКИТЕ ОПЪЛЧЕНЦИ загинали за свободата на БЪЛГАРИЯ!
ПОКЛОН пред Левски, Ботев, Раковски и всички апостоли и хиляди знайни и незнайни герои загинали за свободата на БЪЛГАРИЯ!
ПОКЛОН пред РУМЪНСКИТЕ войници, загинали за свободата на БЪЛГАРИЯ!
ПОКЛОН пред СРЪБСКИТЕ войници, загинали за свободата на БЪЛГАРИЯ!
ПОКЛОН пред ФИНЛАНДСКИТЕ войници, загинали за свободата на БЪЛГАРИЯ!
ПОКЛОН пред ЧЕРНОГОРСКИТЕ войници, загинали за свободата на БЪЛГАРИЯ!
Именно на 3 март през 1878 г. е подписан Санстефанският мирен договор между Русия и тогавашната Османска империя, с което се слага край на Руско-турската война. Две години след Освобождението, през 1880 г., 3 март се чества в София като Ден на възшествието на престола на император Александър II. От 1888 г. празникът започва да се празнува като Ден на Освобождението на България от османско владичество. Една от най-значимите битки, прославена и в родната ни литература, е Шипченската епопея, носеща името си от битката за прохода Шипка. Ордите на Сюлейман паша е трябвало да разбият частите за прикритие, укрепили се по стръмнините на връх Свети Никола (днес, носещ името връх Шипка), за да може турската войска да пробие в Северна България. Цялото българско опълчение е в рамките на предния отряд. Паметната битка, възпята в стихотворението на Иван Вазов от „Епопея на забравените“ остава завинаги част от българското самосъзнание. Поради тази причина и най-значимите празненства именно на връх Шипка и издигнатия там Паметник на свободата.
Знаете ли, че…
В тридневната епопея при Шипка 6000 български опълченци и 2500 руснаци отблъскват 12 атаки на сюлеймановата армия от 30 000 души! Това е един от най-славните мигове в нашата история! Безценно свидетелство за силата на българския дух!
Бъди горд, че си българин!
Честит празник!
Русия създаде България на 3 морета, а ционистите от Великобритания я нарязаха на 5 парчета
Понеже съм непримирим противник на лъжите на медиите, които акцентираха, че Русия била против Съединението:
- Не Русия, а Великобритания е против съединението. Русия създаде България на 3 морета, а ционистите от Великобритания я нарязаха на 5 парчета.
- Великобритания е била против Съединението.
- Великобритания издава книга: „Истината за българите“, с която подготвя британските поданици за нова война против Русия, обаче в тази книга пише, че българите са едни разбойници, които са окупирали гръцки и турски земи.
- Великобритания заплашва Русия, че ако подкрепи Съединението цяла Европа ще воюва срещу нея.
- Русия спасява България от румънска окупация (струпвайки войски на границата с Влашко).
- Русия откупува Съединението, съответно и независимостта на България със 125 млн. франка, за които Турция е претендирала като контрибуции.
Всеки българин, патриот, националист, русофил трябва да знае това, защото истината е, че Съединението беше практически невъзможно, без поредната косвена подкрепа на Русия.
Уточнение:
Русия плаща българската независимост с 80 милиона златни франка, тогава равни на 674 тона злато. България никога не връща “заема”. 674 тона злато, платени за свободата на чужд народ, който ”обяви” освободителите си за врагове…
ДАВАШ ЛИ, ДАВАШ, БАЛКАНДЖИ ЙОВО?
– Даваш ли, даваш, Балканджи Йово,
хубава Яна на турска вяра?
– Море, войводо, глава си давам,
Яна не давам на турска вяра!
– Отсякоха му и двете ръце,
та пак го питат и го разпитват:
– Даваш ли, даваш, Балканджи Йово,
хубава Яна на турска вяра?
– Море, войводо, глава си давам,
Яна не давам на турска вяра!
– Отсякоха му и двете нозе,
та пак го питат, разпитват:
– Даваш ли, даваш, Балканджи Йово,
хубава Яна на турска вяра?
– Море, войводо, глава си давам,
Яна не давам на турска вяра!
– Избодоха му и двете очи,
и го не питат, нито разпитват,
току си взеха хубава Яна,
та я качиха на бърза коня
да я откарат долу в полето,
долу полето, татарско село.
Яна Йовану тихом говори:
– Остани сбогом, брате Йоване!
– Хайде със здраве, хубава Яно!
Очи си нямам аз да те видя,
ръце си нямам да те прегърна,
нозе си нямам да те изпратя!
ОПЪЛЧЕНЦИТЕ НА ШИПКА
Нека носим йоще срама по челото,
синила от бича, следи от теглото;
нека спомен люти от дни на позор
да висне кат облак в наший кръгозор;
нека ни отрича исторйята, века,
нека е трагично името ни; нека
Беласица стара и новий Батак
в миналото наше фърлят своя мрак;
нека да ни сочат с присмехи обидни
счупенте окови и дирите стидни
по врата ни още от хомота стар;
нека таз свобода да ни бъде дар!
Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно
свети нещо ново, има нещо славно,
що гордо разтупва нашите гърди
и в нас чувства силни, големи плоди;
защото там нейде навръх планината,
що небето синьо крепи с рамената,
издига се някой див, чутовен връх,
покрит с бели кости и със кървав мъх
на безсмъртен подвиг паметник огромен;
защото в Балкана има един спомен,
има едно име, що вечно живей
и в нашта исторья кат легенда грей,
едно име ново, голямо антично,
като Термопили славно, безгранично,
що отговор дава и смива срамът,
и на клеветата строшава зъбът.
О, Шипка!
Три деня младите дружини
как прохода бранят. Горските долини
трепетно повтарят на боя ревът.
Пристъпи ужасни! Дванайсетий път
гъсти орди лазят по урвата дива
и тела я стелят, и кръв я залива.
Бури подир бури! Рояк след рояк!
Сюлейман безумний сочи върха пак
и вика: „Търчете! Тамо са раите!“
И ордите тръгват с викове сърдити,
и „Аллах!“ гръмовно въздуха разпра.
Върхът отговаря с други вик: ура!
И с нов дъжд куршуми, камъни и дървье;
дружините наши, оплискани с кърви,
пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред,
всякой гледа само да бъде напред
и гърди геройски на смърт да изложи,
и един враг повеч мъртъв да положи.
Пушкалата екнат. Турците ревът,
насипи налитат и падат, и мрът; –
Идат като тигри, бягат като овци
и пак се зарвъщат; българи, орловци
кат лъвове тичат по страшний редут,
не сещат ни жега, ни жажда, ни труд.
Щурмът е отчаян, отпорът е лют.
Три дни веч се бият, но помощ не иде,
от никъде взорът надежда не види
и братските орли не фърчат към тях.
Нищо. Те ще паднат, но честно, без страх –
кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса.
Талазите идат; всичките нащрек са!
Последният напън вече е настал.
Тогава Столетов, наший генерал,
ревна гороломно: „Млади опълченци,
венчайте България с лаврови венци!
на вашата сила царят повери
прохода, войната и себе дори!“
При тез думи силни дружините горди
очакват геройски душманските орди
бесни и шумещи! О, геройски час!
Вълните намират канари тогаз,
патроните липсват, но волите траят,
щикът се пречупва – гърдите остаят
и сладката радост до крак да измрът
пред цяла вселена, на тоз славен рът,
с една смърт юнашка и с една победа.
„България цяла сега нази гледа,
тоя връх висок е: тя ще ни съзре,
ако би бегали: да мрем по-добре!“
Няма веч оръжье! Има хекатомба!
Всяко дърво меч е, всякой камък – бомба,
всяко нещо – удар, всяка душа – плам.
Камъне и дървье изчезнаха там.
„Грабайте телата!“ – някой си изкряска
и трупове мъртви фръкнаха завчаска
кат демони черни над черний рояк,
катурят, струпалят като живи пак!
И турците тръпнат, друг път не видели
ведно да се бият живи и умрели,
и въздуха цепят със демонский вик.
Боят се обръща на смърт и на щик,
героите наши като скали твърди
желязото срещат с железни си гърди
и фърлят се с песни в свирепата сеч,
като виждат харно, че умират веч…
Но вълни по-нови от орди дивашки
гълтат, потопяват орляка юнашки…
Йоще миг – ще падне заветният хълм.
Изведнъж Радецки пристигна със гръм.
И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,
спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
славата му дивна като някой ек
от урва на урва и от век на век!
11 август 1877
ПО ТЕМАТА
Българите трябва да знаят как беше подписан Санстефанският мирен договор!
Русия плати за нашето Освобождение и Съединение с кръвта и парите си!
ОЩЕ ПО ТЕМАТА
Кой одобри изграждането на паметник, на убийците бомбардирали София 1944 г. ? Ще се шокирате!
