Истинската история на Тонка Картечарката

ПАЛАЧ ПО ПРИЗВАНИЕ

На 11 август 1979 г. е изпълнена смъртната присъда на Антонина Макарова-Гинзбург. Тя първата жена, осъдена на смърт в следсталинската епоха. Разстреляните жени са три.

В съветското време информацията за Антонина е оскъдна. Постепенно се оформя легендата за Тонка картечарката, разстреляла няколко хиляди души, служейки на германците. Историята на Макарова е много объркана.

Антонина Парфьонова, по друга версия Панфилова, е родена в едно от смоленските села през 1920 г. Смята се, че фамилията Макарова е грешна. Когато тръгнала на училище, от страх и вълнение не могла да каже истинската си фамилия. Съучениците й посочили, че е Макарова, тъй като така се казвал баща й . Но грешната фамилия се закрепила и била отразена в комсомолския й билет, паспорта и пр.

Историята е много странна, тъй като родителите й не поправили грешката на учителката и това предизвикало недоумение. Необичайно е, когато цялото семейство – Антонина имала шестима братя и сестри, носи една фамилия, а едно от децата – друга, и това създавало маса неудобства.

На този факт има обяснение. В онези времена отчитането на населението било много слабо, на селяните не се издавали паспорти, а когато някой човек отивал в града и получавал паспорт, можел да посочи всякаква фамилия.

Не е много ясна юношеската биография на Антонина. Според една от версиите тя заминала за Москва заедно с родителите си.

По друга версия тя заминала сама и живяла при леля си. В този случай е ясна смяната на фамилията й. Освен това Антонина е можела да се омъжи и бързо да се разведе.

Скоро избухнала войната. По това време Антонина учела за лекар. В някои източници се съобщава, че първо тя служела като бюфетчица в една от воинските части, след това станала санитарка.

Факт е, че била призована в 422-ри полк в 170-а дивизия в Ленинския районен военен комитет в Москва на 13 август 1941 г., званието й било сержант.

В съветската армия имало две дивизии с този номер – 170-и, първа и втора. Първа дивизия била разбита. Втората дивизия 170-а била създадена през 1942 г. и завършила бойния си път в Източна Прусия. Макарова служила в първата 170-а дивизия.

Преди войната дивизията била дислоцирана в Башкирия. В нея служели местни новобранци. Макарова попаднала в нея като попълнение.

В първите дни на войната дивизията поела върху себе си мощния удар на немците в района на Себеж. Дивизията попаднала в обкръжение и с големи загуби успяла да отстъпи. В края на юли – началото на август, дивизията била попълнена и насочена да защитава Великие Луки.

Фронтовият път на бъдещия палач не бил дълъг. На 26 август градът бил завзет и едва пристигналата Макарова се оказала в обкръжение. Неколкостотин от нейните съслуживци успели да се измъкнат и да стигнат до своите. Останалите загинали или попаднали в плен. По-късно 170-а стрелкова дивизия бира разформирана и престанала да съществува като бойна единица.

Германците не били в състояние да установят сериозен контрол на огромната маса пленници. Само край Вязма попаднали в плен над 600 хиляди души; пленниците живеели направо на полето. След като издебнала удобния момент, Макарова и нейният съслуживец Федчук се измъкнали. Преди зимата те скитали из горите, понякога се приютявали в селата. Федчук се прибрал при семейството си в Брянска област, Макарова тръгнала с него, защото нямало къде да отиде. Било трудно на 21-годишното момиче да оцелее в есенната гора.

През януари 1042 г. те стигнали до село Красный Колодец, където Федчук обявил, че се разделят. Макарова се скитала сама по околностите на селата и стигнала до село Локоть; там се приютила при една местна жена, но скоро тя я изгонила.

По друга версия Макарова бил задържана в селото от местни полицаи.

Локоть не било съвсем типично окупирано селище. За разлика от останалите, където властвали германците, в това село имало самоуправление. По-късно тази система се разпространила в целия район; така се появил Лотоският окръг.

Местните колаборационисти не се ползвали с пълна независимост, но самоуправлението им имало по-широки рамки.

В Локоть между полицията и партизаните границата била достатъчно илюзорна. В редовете на местната полиция нерядко служили и партизани, на които омръзнал горският живот. В полицията служел дори бившият началник-отдел на един от местните районни изпълкоми. По времето на следвоенните трибунали на подсъдимата скамейка често били бивши членове на партията и комсомолци. Съществувал и обратният процес – полицаи ставали партизани.

В началото Макарова служела в полицията. Моментът, в който се превърнала в палач, не е известен. Вероятно й предложили такава специфична работа, тъй като тя не била местна. Полицаите можели да се оправдаят с това, че били принудени да служат и че охранявали реда, а палачът е нещо съвсем друго. Малко хора искали да разстрелват съселяните си. Така че на Макарова предложили длъжността палач и тя не отказала.

Този период от живота на Макарова е митологизиран от съвременните публицисти. Приписват й някакви „стахановски“ темпове в разстрелите, каквото видяхме и в игралния филм „Палач“. „Официалната“ версия твърди, че Макарова разстреляла 1500 души за една година служба като палач. Вероятно разстреляните са по-малко.

На съдебния процес Тонка картечарката била обвинена за разстрела на 167 души; според някои източници – за 168 разстрела. Това са лицата, чиито показания били запазени, както и на базата на документите. Вероятно в списъците не попаднали още няколко десетки души.

В Локотския окръг съществувала своя съдебна система и смъртните присъди се утвърждавали само с решенията на военно-полевите съдилища.

След войната се състоял процесът над Степан Мосин – заместник обер-бургомистър на Камински, който твърдял, че за цялото време, в което съществувал Локотският окръг, военнополевите съдилища осъдил на смърт около 200 души. При това част от осъдените били осъдени; Макарова не е участвала в обесванията.

Мосин имал всичките основания да намали броя на екзекутираните. Според архивните данни голяма част от жертвите в района са наказателни антипартизански акции в селата, където хората били убивани на място. В окръжния затвор, където работела Макарова, екзекутирали осъдени от местния съд.

Цифрата 1500 разстреляни от Макарова вероятно е взета от „Акта на комисията по установяване фактите на зверствата на немските окупатори в Брасовски район, от 22 октомври 1945 г.“. В него пише: „През есента на 1943 г. в последните дни на своето пребиваване в района немците разстреляли на полетата на конесовхоза – 1500 души…“ Вероятно те били растреляни от Макарова.

Локотският затвор бил разположен в преобородваната сграда на конесовхоза. Но в документа се казва, че разстрелите се провеждали в последните дни, преди отстъплението на немците, през септември 1943 г. В този момент Макарова вече я нямало там. Според една от версиите тя попаднала в болница още преди да заминат локотските колаборационисти в Беларус, по друга версия – тръгнала заедно с тях. Но те напуснали Локоть още през август, една седмица и половина преди да заминат немците.

Въпреки това доказаните по времето на съда разстрели са много, за да се смята Макарова за една от най-кървавите жени убийци.

Мащабът на злодействата й е преувеличен от публицистите, но въпреки това той ужасява. Макарова разстреляла минимум двеста души…

През август 1943 г. с настъплението на Съветската армия положението на Локотския округ станало критично.
Няколко хиляди души от колаборационистите семейства заминали за Белорус. Тогава изчезнала и Макарова.
Има различни версии, които обясняват този факт. Според една от тях – Макарова попаднала в болница заради венерическо заболяване. След това уговорила един немски ефрейтор да я скрие в обоза. Възможно е тя да е тръгнала с останалите колаборационисти, а след това да е избягала при немците. Но не им трябвала, затова я изпратили във военен завод в Кьонигсберг, където работила до края на войната.

През 1945 г. градът бил завзет от Съветската армия. Макарова заедно с останалите пленници и изгонени от работа преминала проверка в проверовъчно-филтрационните лагери на НКВД.

В много публикации се срещат твърдения, че тя подправила документите на една медицинска сестра и така се върнала на служба в армията. Това са измислици на днешните автори. Всъщност тя преминала успешно проверките със собствената си фамилия. В министерството на отбраната има документ, в който пише: „Антонина Макаровна Макарова, родена през 1920 г., безпартийна, призована със званието сержант в Ленинския районен военен комитет, в Москва, на 13 август 1941 г., в 422-ри полк. Попаднала в плен на 8 октомври 1941 г. Насочена за по-нататъшна служба в маршова рота в 212-и запасен стрелкови полк, на 27 април 1945 г.“

По това време Макарова се запознала с червеноармееца Гинзбург, който се отличил в един от априлските боеве, унищожавайки с миномет 15 войници на противника, който се лекувал от лека контузия. Скоро се оженили. Макарова мълчала за своята служба като палач. В останалото биографията й не предизвиквала въпроси.

Младата санитарка попаднала в плен в първите дни на войната, била изпратена от немците в завода и там работила през цялата война. У проверяващите тези факти не предизвикали подозрение.

Макарова живяла в Съветския съюз 30 години. След войната с мъжа си се установили в Лепел.

Първоначално съветските органи нищо не знаели за нея. По-късно получили показания от бившия комендант на Локотския окръжен затвор, който съобщил, че разстрелите там извършвала някоя си Тоня Макарова, бивша медицинска сестра от Москва.

Издирването скоро било прекратено. По една версия брянските чекисти, които разследвали случая, погрешно сметнали, че картечарката е загинала и закрили делото. По друга версия те се объркали заради неразборията с фамилията й. Всъщност я издирвали доста небрежно.

През 1945 г. тя се осветила в армейски документи със своето си име. В Съветския съюз имало поне неколкостотин жени с тези имена. Следователите не отчели факта, че Макарова може да е взела фамилията на мъжа си. В резултат Тонка картечарката живяла спокойно в Съветския съюз 30 години, работила като шивачка, без да се крие от когото и да било. Тя се смятала за образцова съветска гражданка; портретът й дори висял на почетна дъска.

Както често се случва, разкриването на палача станало случайно. Нейният брат – полковник от Съветската армия, имал намерение да замине за чужбина. В тези години такива хора били проверявани детайлно; те попълвали анкети за всичките си роднини. При проверката станало ясно, че самият той е Парфьонов, а сестра му като момиче била Макарова.

От тази история се заинтересували и изяснили, че в годините на войната тя била в плен и фигурирала в списъците с издирваните престъпници.

Тонка картечарката била разпозната от няколко свидетелки, които живели в селото по времето, когато тя работила там като палач. През 1978 г. Макарова била арестувана. Тя признала вината си; обяснила действията си с това, че „я заставила войната“. Признали я за вменяема и я осъдили за разстрела на 167 души. На 11 август 1979 г. присъдата била изпълнена.

Изследователите и днес си бият главата как така едно младо момиче се решило да изпълни такава кървава мисия. Това не било въпрос на нейното оцеляване. Съдейки по наличните данни, първоначално тя служила в полицията на спомагателни длъжности. Няма доказателства, че насилствено я принудили да стане палач, заплашвайки я със смърт. Вероятно е бил неин доброволен избор.

Може би Макарова получила помътняване на съзнанието, в резултат на преживените ужаси в обкръженето, в плен и скитанията из горите.

Според някои изследователи причината да стане палач е най-елементарната банална алчност, защото длъжността била високо платена.

Така или иначе, истинските мотиви на Тонка картечарката да стане палач, остават загадка.

Издателство PACПEP

Последно от ЛАЙФСТАЙЛ

Кой е шефът?

  Крал Чарлз III и Сър Евелин де Ротшилд   Познайте кой е шефът?     Папа

Фейсбук страница