Георги Бонев

Виктор Юго за кланетата в Батак и след Априлското въстание

Настъпил е момент да се привлече вниманието на европейските правителства върху един факт, който, изглежда, е толкова дребен, че европейските правителства се правят, че никак не го забелязват. Този факт, ето го: убива се цял един народ. Къде? В Европа. Този факт има ли свидетели? Само един — целият свят. Правителствата виждат ли го? Не.

Съществува нещо, което стои над народите, това са правителствата. В известни моменти блесва противоречието: цивилизацията е у народите, а варварщината у управниците. Желана ли е тази варварщина? Не! Тя е, чисто и просто, професионална. Това, което човешкият род го знае, правителствата го игнорират. То произтича от обстоятелството, че правителствата гледат само през призмата на късометражните държавни интереси, а човечеството гледа с други очи — с очите на своята съвест.

Ще учудим европейските правителства, като им известим следната новина: че престъпленията си остават престъпления, че още по-малко е позволено на едно правителство да убива, отколкото е позволено на един човек, че Европа е солидарна, че всичко, което се върши от Европа, се прави от Европа, че ако съществува някое правителство-звяр, с него трябва да се постъпва както със зверовете, че в настоящата минута, съвсем близо до нас, пред очите ни убиват, палят, грабят, унищожават, колят бащите и майките, продават малките момичета и малките момчета, че невръстните, негодни за продан, биват съсичани на две със сабя, че жителите на един град, наречен Батак, например, от девет хиляди само за няколко часа са спаднали на хиляда и триста, че гробищата са задръстени от трупове, повече, отколкото могат да бъдат погребани там, така че мъртвите си отмъщават на живите, като им изпращат — и това е напълно заслужено! — чумата.

Ние известяваме на европейските правителства следното: разпарят утробите на бременните жени, за да убият в тях плода; че на площадите има струпани камари от скелети на жени с разпрани кореми, че кучетата глождят по улиците черепите на изнасилени моми, че всичко това е ужасно и  че е достатъчен един жест от страна на европейските правителства, за да бъде прекратено и че диваците, които вършат тези зверства, са ужасни и че цивилизованите хора, които ги оставят да ги вършат, са грозни.

Дошъл е момент да се издигне глас на протест. Целият свят е възмутен. Идват минути, когато човешката съвест взема думата и заповядва на правителствата да я слушат.

Правителствата мънкат някакъв отговор. Те и друг път са мънкали. Те казват: Вие преувеличавате!

Да, преувеличаваме. Батак не е бил опустошен само за няколко часа, а за няколко дни. Казваме, че има вече изгорени двеста села, а те са само деветдесет и девет. Онова, което някои наричат чума, е всъщност тифус. Всички жени не са били изнасилени, всичките момичета не са били продадени, някои са се отървали. Някои затворници са били скопени, но нали са им отрязали и главите, това намалява престъплението. Децата, за които се говори, че са били подхвърляни от пика на пика, са били всъщност нанизвани на щикове. Там, където е имало само един заклан, ние сме слагали двама. Ние сме удвоявали числото и пр., и пр.

И после, защо този народ се е разбунтувал? Защо това стадо от хора не се остави да се разпореждат с него, както със стадо от добитък? Защо?… и пр.

Тоя начин на оправдание увеличава ужаса. Няма нищо по-мизерно от това да се пазарим с общественото недоволство. Ако смекчаваме престъпленията, ние ги отегчаваме. Това значи хитростта да се постави в услуга на варварщината. Това значи Византия да прости на Цариград.

Да назовем нещата с истинските им имена. Да се убие някой човек в някой лес, наречен Бондийски или Черни лес, се счита за престъпление. Но да се убие един народ в някой друг лес, който се нарича дипломация, е също престъпление.

Само че по-голямо. Това е всичко.

Нима престъплението става по-малко, ако е огромно? Уви! Това е в действителност стар исторически закон. Убийте шест души, вие сте Тропман. Убийте шестстотин хиляди, вие сте Цезар. Приема се само онова, което е чудовищно. Доказателства: Вартоломеевата нощ биде благословена от Рим, Драгонадите бяха възпети от Босюе; 2 декември бе поздравен от Европа.

Но време е новият закон да замести стария. Колкото и да е тъмна нощта, трябва най-сетне да се зазори.

Да, нощта е тъмна. Призраците възкръсват. После Силабуса, ето ви корана. Библиите се побратимяват, жонгамос декстра. Зад Светия престол се извишава Високата порта. Имаме право да избираме нашите тъмнини. И виждайки, че Рим ни налагаше Средновековието, султанът сметна, че и той трябва да ни наложи своето Средновековие.

Оттам и работите, които стават в България.

Къде ще се спрат?

Кога ще свърши мъченичеството на тази малка, но героична нация?

Време е цивилизацията да удари тържеството на масата и да каже: Стига!

Ние, народите, заповядваме на правителствата да сложат край на престъпленията.

Но нам се казва: Вие забравяте, че има «въпроси». Да се убие един човек е престъпление, да се убие един народ е само «въпрос»: Русия има Константинопол, Англия има Индия, Франция има Прусия, Прусия има Франция.

Ние отговаряме:

Човечеството също има своя въпрос и той е по-голям от въпроса за Индия, Англия и Русия. Това е въпросът за малкото дете в утробата на майката.

Нека заместим политическите въпроси с въпроса за човека.

Цялото бъдеще е заложено в това.

Да се знае: каквото и да правим, бъдещето ще дойде. Всичко му служи, дори и престъпленията. Страшни служители!

Онова, което става в България, доказва необходимостта от Европейски съединени щати. Разединените правителства трябва да бъдат заместени от обединените народи.

Трябва да се сложи край на империите, които убиват.

Да обуздаем фанатизма и деспотизма.

Да строшим меча роб на предразсъдъците и на овластените догми.

Край на войните, на убийствата, на кланетата.

Свободна мисъл, свободна търговия, братство.

Нима е толкова трудно да се постигне мир?

Република Европа, континентална федерация — нямаме вече друг политически избор. Разумът е убеден в това, събитията го потвърждават. По свой начин и защото е ужасна, диващината става свидетел на цивилизацията. Напредъкът носи подписа на Ахмед Паша.

Жестокостите, извършени в България, не оставят вече никакво съмнение, че Европа има нужда от една европейска народност, от едно-единствено правителство, от едно широко братско посредничество, демокрацията да живее в мир, всичките братски народи да имат за център Париж, т.е. свободата да стане столица на светлината.

С една дума, Съединени европейски щати. Това е целта, това е желаният пристан. Вчера това беше само истина, днес благодарение на зверствата в България, то е повече от очебийно.

Убийците идват на помощ на философите. Това е доказано от разума, ето че го доказват и изродите.

Тигрите влекат бога, наречен бъдеще.

Париж, 29 август 1876 г.»

От Батак съм, чичо… Знаеш ли Батак?

От Батак съм, чичо. Знаеш ли Батак?
Хе, там зад горите… много е далече,
нямам татко, майка: ази съм сирак,
и треперя малко, зима дойде вече.
Ти Батак не си чул, а аз съм оттам:
помня го клането и страшното време.
Бяхме девет братя, а останах сам.
Ако ти разкажа, страх ще те съземе.

Като ги изклаха, чичо, аз видях…
С топор ги сечеха, ей тъй… на дръвника;
а пък ази плачех, па ме беше страх.
Само бачо Пеню с голям глас извика…
И издъхна бачо… А един хайдук
баба ми закла я под вехтата стряха
и кръвта потече из наший капчук…
А ази бях малък и мен не заклаха.

Татко ми излезе из къщи тогаз
с брадвата в ръцете и нещо продума…
Но те бяха много: пушнаха завчас
и той падна възнак, уби го куршума.
А мама изскочи, откъде; не знам,
и над татка фана да вика, да плаче…
Но нея скълцаха с един нож голям,
затова съм, чичо, аз сега сираче.

А бе много страшно там да бъдеш ти.
Не знам що не щяха и мен да заколат:
но плевнята пламна и взе да пращи,
и страшно мучеха кравата и волът.
Тогава побягнах плачешком навън.
Но после, когато страшното замина –
казаха, че в оня големи огън
изгорял и вуйчо, и дядо, и стрина.

И черквата наша, чичо, изгоря,
и школото пламна, и девойки двесте
станаха на въглен – някой ги запря…
Та и много още дяца и невести
А кака и леля, и други жени
мъчиха ги два дни, та па ги затриха.
Още слушам, чичо, как пискат они!
и детенца много на маждрак набиха.

Всичкий свят затриха! Как не бе ги грях?
Само дядо Ангел оживя, сюрмаха.
Той пари с котела сбираше за тях;
но поп Трендафила с гвоздеи коваха!
И уж беше страшно, пък не бе ме страх,
аз треперех само, но не плачех веки.
Мен и други дяца отведоха с тях
и гъжви съдрани увиха на всеки.

Във помашко село, не знам кое бе,
мене ме запряха нейде под земята.
Аз из дупка гледах синьото небе
и всеки ден плачех за мама, за тата.
По-добре умирвах, но не ставах турка!
Като ни пуснаха, пак в Батак живях…
Подир две години посрещнахме Гурка!
Тогаз лошо време и за тях наста:

клахме ги и ние, както те ни клаха;
но нашето село, чичо, запустя,
и татко, и мама веки не станаха.
Ти, чичо, не си чул заради Батак?
А аз съм оттамо… много е далече…
Два дни тук гладувам, щото съм сирак,
и треперя малко: зима дойде вече.

Иван Вазов
Пловдив, 1881

ВИДЕО