“Червените“ са същите врагове на народа, както и “белите“

Максим Горки и неговият разрив със съветската власт

Съчиненията на почти всичките класици са издадени в съветско време, но това не се отнася до Горки, особено що се отнася до писмата, статиите и черновите му. Пълните му събраните събрани съчинения са издадени през 70-те години, а писмата му започват да публикуват едва през 90-те години.

На съветските литературоведи било някак неловко да признаят, че „буревестникът на революцията“ още през Февруарската революция разбрал, че започва нещо ужасно и не изпитвал никакъв ентусиазъм, а след Октомврийската революция се скарал с новите власти и напуснал страната.

Доказателствата за това са в собствените писма на Горки. По времето на Февруарската революция пише:

„Мили мой приятелю, сине, имай предвид, че революцията едва сега започва, възможна е контрареволюция, неизбежно ще възникнат реакционни идеи и настроения. Ако искаш да бъдеш полезен на своята страна, ако искаш да работиш за възраждането й, не се увличай много по случващото се…
Ние победихме не заради това, че сме сила, а защото властта беше слаба. Но тази слаба и гнила власт нагнои и нас; ние не сме здрав народ, неуверени сме в себе си и много колебливи във възгледите си…
Онова, което се случва тук, залага големи опасности. Ние извършихме политическа революция и трябва да укрепим нашите завоевания – ето това е смисълът на събитието и това е задачата в момента. Аз съм социалдемократ, но твърдя и ще продължавам да твърдя, че за социалистическите реформи не е настъпило времето. Новата власт получи не държава, а развалина; тя трябва да се ползва с доверието и помощта на всичките сили в страната…“ – До М. А. Пешков, 10 март 1917 г.

Минава една година и още една революция. Горки пише с отчаяние:

„Получих вашите писма, но не успях да ви отговоря досега. Трудно ми е да пиша, а и за какво да пиша? Душата ми е като път, по който бавно се влачи безкрайният обоз на идиотските каруци, натоварени с всякаква мерзост. Свалиха от Русия обръчите на самодържавието и ето че се разпадна „Светата Рус“ като разсъхнала се изгнила бъчва. Ужасно гнило е всичко, а хорицата особено…“ – до жена му, март 1918 г.

До известния чекист Петерс, застъпвайки се за поредния арестуван, Горки пише:

„Кръвта и калта душат революцията; трябва да си сляп, за да не го виждаш…“ – април 1919 г.

В съветското време не са можели да публикуват следния пасаж от писмо на Горки до сина му:

„Не мога да си тръгна оттук; не съм длъжен; но помисли и ще се съгласиш, че съм прав. Моите мотиви: настроението на днешните т. нар. комунисти е подло-паническо, никой нищо не прави, някои вече бягат, като мишки, други подготвят паспортите си за бягства и пр. И крадат, крадат! Не мога да се включа в тълпата от страхливци, крадци и мерзавци!“ – май 1919 г.

Горки се опитва да въздейства върху ситуацията, пише си с Ленин, но чувства, че няма почти никаква възможност да повлияе на случващото се и пише отчаяно, крайно рязко писмо до своя бивш съратник, което завършва със следните думи:

„За мене е ясно, че „червените“ са същите врагове на народа, като „белите“. Лично аз, разбира се, предпочитам да бъда ликвидиран от „белите“, но „червените“ също не са ми приятели – В. И. Ленин, 6 септември 1919 г., Петроград.

По-рано Горки смята Ленин за талантлив полемист, който в своето лесно палене е малко смешен, но след Октомври изведнъж става ясно, че полемистът е готов да пролее реки от кръв заради идеята и унищожава интелигенцията, която Горки смята за най-добрата част от народа, а Ленин – точно обратното. За хора от интелигенцията Горки най-често се застъпва пред новите власти. Но не само терорът ужасява Горки – комунистите като цяло въобще не му внушават оптимизъм:

„Аз, разбира се, не вярвам, че руският народ е хранел ненавист към монархията, не – той просто я търпеше, също толкова позорно, както днес търпи безсмисления и бездарен режим на Съветската власт.
Но съм съвършено съгласен, че комунистите трябва да режат по шевовете. Ах, какви са крадци те, да знаехте само! И какви подли буржуи ще бъдат след година-две-три!“ – До В. И. Ленин, 9 декември 1919 г., Петроград.

След известно време Горки напуска Русия и пише на своя „доведен син“ Зиновий, в което има неочаквани редове за Чехов, за когото той не престава да мисли:

„Разбира се, всичко ще влезе в своите рамки „след двеста-триста години“, както обеща Антон Чехов. Ако той беше жив, щеше да се чувства черносотник и монархист. Най-вероятно!“ -28 август 1922 г.

На Ромен Ролан, когото Горки, без особени основания, смята за свой приятел, той признава:

„Искам да пиша, да пиша много и не чувствам ни най-малкото желание да се върна в Русия. Не мога да пиша, ако съм принуден да губя цялото си време, непрекъснато да повтарям: „Не убивай!“ Убиецът винаги е подлец, а когато го прави с цел пропаганда, то той е стократно по-подъл!“ – 21 април 1923 г.

По-късно пише на Ролан:

„Не, няма да се върна в Русия, и все повече се чувствам човек без родина…“ – 15 януари 1924 г.

Той вече не е млад и не е здрав, лекува се от поредното обостряне на туберкулозата и започва да пише романа „40 години“, който след това ще бъде наречен „Животът на Клим Самгин“. Разривът на Горки със съветската власт сякаш вече е очевиден; вестниците в родината го ругаят, а емигрантите с нетърпение чакат, кога открито ще се обяви срещу Съветския съюз. Но Горки заема позицията „аз съм си аз“, с което дразни всички.
„… аз не съм много талантлив; успеха си дължа само на това, че съм чужд на всички, защото всички искат и досега искат да ме смятат за „свой по дух“. Но аз на никого не съм се клел – ваш съм!“ – лятото на 1925 г.

Издaтeлcтвo PACПEP

Последно от СВЯТ